Читать «Криптата на флорентинеца» онлайн - страница 174
Дъстин Томасън
— Не. Какво искаш да кажеш?
Спираме на две крачки от колата. Осъзнавам, че ме е яд на него — задето се чудеше какво да каже на Чарли, задето цял следобед не събра кураж да дойде в болницата.
— Ти беше там, където искаше — казвам аз.
— Дойдох веднага, щом чух.
— Не беше с нас.
— Кога? — пита той. — Тази сутрин ли?
— През цялото време.
— Господи, Том…
— Знаеш ли защо Чарли е в болницата? — питам аз.
— Защото е взел погрешно решение.
— Защото искаше да помогне. Не искаше да отидем сами в кабинета на Тафт. Не искаше Пол да пострада в тунелите.
— Какво искаш, Том? Извинение? Грешен съм. Не мога да се меря с Чарли. Той просто си е такъв. И винаги е бил.
— Ти винаги си бил такъв. Знаеш ли какво ми каза горе мисис Фрийман? За какво се сети най-напред? За камбаната на Насау Хол.
Джил заравя пръсти в косата си.
— Тя обвинява мен за това. От самото начало. Знаеш ли защо?
— Защото смята, че Чарли е светец.
— Защото не вярва, че човек като теб би сторил подобно нещо.
Той тежко въздъхва.
— И какво?
— Точно такъв като теб би сторил подобно нещо. Ти го направи.
Той се колебае какво да каже.
— А не ти ли хрумва, че онази нощ може да съм пил десетина бири, преди да налетя на вас? Не ти ли хрумва, че не съм разсъждавал трезво?
— Или просто тогава си бил различен.
— Да, Том. Може да съм бил различен.
Тишина. По капака на сааба се образуват първите ледени пъпчици. В този миг всяка дума се равнява на изповед.
— Слушай — казва Джил. — Съжалявам.
— За какво?
— Трябваше да дойда при Чарли още първия път. Когато ме срещнахте двамата с Пол.
— Аз съм голям инат. Винаги съм бил.
Натъртва на думата
Но всичко се е променило. За седмица, за ден, за час. Чарли, после Пол. Сега изведнъж и Джил.
— Не знам — казвам аз.
— Какво не знаеш?
— Къде си бил през цялото това време. Защо всичко е тъй различно. Господи, та аз дори не знам какво ще правиш догодина.
Джил отключва колата.
— Да тръгваме, преди да сме замръзнали — казва той.
Стоим в снега, съвсем сами сред болничния паркинг. Слънцето чезне зад хоризонта, мракът приижда и всичко има цвят на пепел.
— Качвай се — казва Джил. — Да поговорим.
25.
Тази вечер опознах Джил за пръв път, навярно и за последен. Беше почти тъй чаровен, както го помнех — весел, изпълнен с интерес, умен, когато трябва, и лекомислен през другото време. Прибрахме се в общежитието, по радиото пееше Синатра, разговорът не секваше нито за миг и още преди да попитам какво ще нося на бала, отворих вратата на спалнята и открих на закачалката безупречно изгладен смокинг с бележка: „Том, ако не ти стане, значи си се смалил. Дж.“. Сред цялата суматоха бе намерил време да отнесе мой костюм до магазина за дрехи под наем и да избере смокинг по мярка.
— Баща ми смята, че трябва да си взема малко почивка — казва той в отговор на предишния ми въпрос. — Да попътувам. Европа, Южна Америка…
Странно е да си спомняш за човек, когото познаваш открай време. Не е като да се завърнеш в родния дом и да откриеш, че той е оставил отпечатъка си върху теб, че стените, които си издигал, и вратите, които си отварял по-късно, следват все същия образец, видян за пръв път в този дом. По-скоро е като да се завърнеш у дома и да видиш майка си или сестра си — нито толкова млади, нито толкова стари, че да са се променили за изтеклото време — и да осъзнаеш за пръв път как ги виждат всички останали, колко красиви биха ти се сторили, ако не ги познаваше, какво са видели баща ти и зет ти, когато са ги преценявали най-строго и са ги познавали най-малко.
