Читать «Криптата на флорентинеца» онлайн - страница 171

— Съжалявам — казвам аз.

Но Пол вече се е пренесъл другаде.

— Трябва да намеря Ричард — промърморва той.

— Пол!

Той се обръща.

— Какво искаш да кажа?

— Защо ще търсиш Къри?

— Помниш ли какво те попитах, когато отивахме към библиотеката? Какво би станало, ако не бях прочел книгата на баща ти. Помниш ли какво отговори?

— Казах, че нямаше да се срещнем.

Хиляди дребни случайности са се струпали тъй, че двамата да се срещнем — и сега да сме тук. От руините на пет века съдбата е изградила замък във въздуха, тъй че двама студенти да станат крале. Така го виждам аз, намеква Пол.

— Когато се срещнеш с Джил — казва той, вдигайки палтото си от пода, — предай му, че може да разполага с Председателската стая. Вече не ми е потребна.

Сещам се за повредената му кола, изоставена в една уличка до Института, и си представям как гази през снега да търси Къри.

— Не е безопасно да ходиш сам… — започвам аз.

Но той всъщност винаги е бил сам. И вече излиза в коридора.

Може би щях да го последвам, ако в следващата минута не бяха звъннали от болницата да ми предадат съобщение от Чарли.

— Вече е в съзнание и говори — казва сестрата. — И пита за вас.

Грабвам шапката и ръкавиците.

На половината път към медицинския център снегът спира да вали. Дори залязващото слънце се мярва на хоризонта. Облаците заприличват на сервирана маса — супници, чинии, черпаци, грамадна вилица и лъжица — и аз осъзнавам колко съм гладен. Дано Чарли наистина да е тъй добре, както казва сестрата.

Заварвам вратата на стаята преградена от единствената личност с по-внушителна външност от Чарли — майка му. Мисис Фрийман обяснява на някакъв лекар, че след като е хванала първия влак от Филаделфия до Принстън, след като е изслушала човек от деканата да й втълпява, че Чарли е на косъм от изключването, и след като е била медицинска сестра цели седемнайсет години, преди да стане учителка, не е в настроение да слуша снизходителни лекарски приказки за състоянието на сина й. По цвета на престилката разпознавам лекаря, който ни каза, че състоянието на Чарли е стабилно. Онзи със служебните приказки и дежурната усмивка. Той сякаш не осъзнава, че на света още не се е появила усмивка, която да трогне противничката му.

Точно когато завивам към стаята на Чарли, мисис Фрийман ме забелязва.

— Томас — казва тя, измествайки тежестта си на другия крак.

Около мисис Фрийман винаги витае чувството, че гледаш геологическо явление и ако не внимаваш, ще бъдеш смазан. Тя знае, че майка ми ме отглежда сама, затова се е нагърбила да й помага във възпитанието.

— Томас! — повтаря тя. Освен нея никой не ме нарича така. — Ела насам.

Предпазливо пристъпвам към нея.

— В какво го забърка? — пита тя.

— Той се мъчеше да…

Тя прекрачва напред и сянката й ме хваща като в капан.

— Предупредих те за тия неща. Нали? След онази история на покрива.

Има предвид историята с езика на камбаната.

— Мисис Фрийман, тогава идеята беше негова…

— О, не. Недей пак с тия номера. Моят Чарли не е гений, Томас. Трябва да бъде въведен в изкушение.