Читать «Криптата на флорентинеца» онлайн - страница 170

Усещам леко колебание, преди да затвори. Сякаш не знае дали е натъртила както трябва на последните думи — напомняне, че имаме недовършен разговор.

— Какво става? — подвиква Пол откъм спалнята.

— Трябва да се приготвям — тихо отвръщам аз, усещайки накъде тръгват нещата.

Пол подава глава през вратата.

— За какво?

— За бала.

Той не разбира. Не съм му разказвал за какво разговаряхме с Кати във фотолабораторията. Онова, което видях днес, онова, което ми каза тя, преобърна света с краката нагоре. Но сред настъпилата тишина аз отново се озовавам на старото място. Зарязаната, забранената любовница се връща да ме изкушава. Аз съм в плен на безкраен цикъл и досега бях твърде увлечен, за да го разкъсам. Книгата на Колона ме ласкае с видения за съвършенство, за нереалност, която мога да обитавам срещу съвсем скромна цена — безумна преданост и откъсване от света. Измисляйки тази странна сделка, Франческо й е измислил и име: „Хипнеротомахия“, борба за обич в съня. Ако изобщо има подходящ момент да остана здраво на земята, да се боря срещу тази борба и нейния сън — ако има момент да си спомня за една обич, която безумно се е посветила на мен, да си спомня за обещанието пред Кати — то този момент е сега.

— Какво ти става? — пита Пол.

Не знам как да го кажа. Дори не съм сигурен какво да му кажа.

— Вземи — казвам аз и протягам ръка.

Но той не помръдва.

— Вземи картата.

Отначало той изглежда само озадачен. Все още е твърде възбуден, за да разбере.

— Защо?

— Не мога, Пол. Съжалявам.

Усмивката му помръква.

— Какво искаш да кажеш?

— Не мога повече да работя. — Слагам картата в ръката му. — Твоя е.

— Наша е — казва той и явно се чуди какво ме прихваща.

Но не е наша. Не ни принадлежи; от самото начало ние принадлежим на книгата, а не тя на нас.

— Съжалявам. Не мога да го направя. Нито тук; нито в Чикаго; нито в Рим.

— Ти вече го направи — казва Пол. — Свършено е. Трябва ни само чертежът на ключалката.

Но неизбежното вече е между нас. В очите му бавно нахлува поглед на удавник, сякаш силата, която го крепеше на повърхността, изведнъж е изчезнала и светът се е преобърнал с главата надолу. Толкова отдавна сме заедно, че разбирам всичко, без той да каже и дума: свободата, която изпитвам, откъсването от древната верига на обстоятелствата се отразява изцяло в него, само че с обратен знак.

— Въпросът не е или-или — опомня се той. — Ако искаш, можеш да имаш и двете.

— Не ми се вярва.

— Баща ти успя да го стори. Но и той знае, че не е вярно.

Настава странно мълчание. Всеки от нас усеща, че другият е прав, а виновен няма. Сметките на морала се объркват. Пол изглежда готов да ме умолява, да доказва правотата си за последен път, но знае, че няма смисъл.

Вместо това той изтърсва една шега, която съм чувал хиляди пъти от Джил. Не намира други думи да изрази какво чувства.

— Последният човек на света влиза в бар — прошепва той. — Какво казва?

Пол извръща глава към прозореца, но не довършва вица. И двамата знаем какво казва последният човек на света. Забива самотен, печален поглед в халбата и казва: „Бира, искам още един барман“.