Читать «Криптата на флорентинеца» онлайн - страница 169

— Къде би бил сега, ако можеше? — питам аз.

Той ме поглежда развеселен.

— Без ограничения?

Кимвам.

— В Рим с лопата в ръка.

Една катеричка с къшей хляб в лапките любопитно вдига глава към нас.

Пол се обръща към мен.

— Ами ти? В Тексас ли?

— Не.

— В Чикаго?

— Не знам.

Минаваме през задния двор на музея на изкуствата, отвъд който е нашето общежитие. По снега лъкатушат следи.

— Знаеш ли какво ми каза Чарли? — пита Пол, гледайки следите.

— Какво?

— Ако стреляш с пистолет, куршумът пада също толкова бързо, както и ако го изтървеш.

Май съм го чувал на времето в час по физика.

— Не можеш да надбягаш гравитацията — казва Пол. — Колкото и бързо да се движиш, пак падаш като камък. Да се чуди човек дали хоризонталното движение не е само илюзия. Дали не се движим само за да си внушим, че не падаме.

— Накъде биеш?

— Костенурката — казва той. — Било е предсказано. Един оракул казал на Есхил, че ще го погуби удар от небето.

Удар от небето, мисля си аз. Боговете се смеят.

— Есхил не успял да избяга от пророчеството — продължава Пол. — Ние не можем да избягаме от гравитацията. — Той сплита пръсти. — Небе и земя, говорещи в един глас.

Очите му са широко разтворени от вълнение като на хлапе в зоопарка.

— Сигурно казваш това на всички момичета — подхвърлям аз.

Той се усмихва.

— Извинявай. Сетивата ми дават на късо. Сякаш съм навсякъде едновременно. Не знам защо.

Аз знам. Вече има кой да се тревожи за криптата, за „Хипнеротомахия“. Атлас се чувства по-лек без товара на целия свят върху плещите.

— Също като твоя въпрос — казва Пол, вървейки заднешком пред мен по коридора на общежитието. — Къде би отишъл, ако няма ограничения? — Той разтваря длани и истината сякаш кацва в шепите му. — Отговор: няма значение, защото където и да отидеш, винаги ще падаш.

При тия думи Пол се усмихва, като че няма нищо потискащо в мисълта, че всички падаме през целия си живот. И сякаш намеква: върховното равенство между всички места, между всички действия означава, че с мен в общежитието не му е по-зле, отколкото в Рим с лопата в ръка. По типичния си заобиколен начин, със свои думи, се опитва да ми каже, че е щастлив.

Той измъква ключа от джоба си и го пъхва в ключалката. Когато влизаме, стаята е безмълвна. Вчера тук имаше толкова оживление около полицията и взлома, че е някак тревожно да я заварим пуста и тъмна.

Пол отива в спалнята да си свали палтото. По навик вдигам телефонната слушалка и набирам номера на гласовата поща.

— Здрасти, Том — раздава се гласът на Джил през пращенето на смущенията. — Ще се опитам по-късно да ви догоня, но… май все пак няма да се добера до болницата, тъй че… Чарли от мен… Том… черна вратовръзка. Можеш да вземеш назаем… се наложи.

Черна вратовръзка. Балът.

Второто съобщение вече започва.

— Том, обажда се Кати. Просто исках да знаеш, че щом приключа във фотолабораторията, отивам да помагам с подготовката в клуба. Ако не греша, ти каза, че ще дойдеш с Джил. — Пауза. — Значи довечера ще си поговорим.