Читать «Криптата на флорентинеца» онлайн - страница 167

— Какво ще правиш с нея? — питам аз, продължавайки да гледам картата.

Той смачква листчетата в шепа. Стените отново са бели. Пол сяда, сгъва внимателно картата и изрича съвсем спокойно:

— Давам ти я.

— Какво?

Пол прибира картата в плика и ми го подава. Снимките запазва у себе си.

— Обещах ти, че ще узнаеш пръв. Заслужаваш го.

Говори тъй, сякаш става дума за някакво дребно обещание.

— А какво да правя аз с нея?

Той се усмихва.

— Гледай да не я изгубиш.

— Ами ако Тафт дойде да я търси?

— Точно това е идеята. Ако дойде, ще я търси у мен. — Пол млъква за малко, сетне продължава: — И освен това искам да свикнеш с картата.

— Защо?

Той се обляга назад.

— Защото искам да работим заедно. Искам заедно да открием криптата на Франческо.

Най-сетне разбирам.

— Догодина.

Той кимва.

— В Чикаго. И в Рим.

Вентилацията тихичко шушне през решетката. Не намирам думи, затова казвам простичко:

— Това е твое. Твоята дипломна работа. Ти я завърши.

— За дипломна работа е твърде голямо, Том.

— И за докторска дисертация е голямо.

— Именно.

И сега чувам какво звучи в гласа му. Това е само началото.

— Не искам да го направя сам — казва той.

— С какво мога да ти помогна аз?

Пол се усмихва.

— Засега задръж картата. Нека да поизмъчи и теб.

Дълбоко ме смущава усещането колко лек е пликът, колко нетрайно нещо държа. То сякаш опровергава реалността на ставащото. Нима цялата мъдрост на „Хипнеротомахия“ може да се побере върху дланта ми?

Пол поглежда часовника си.

— Ела. Да се прибираме. Трябва да вземем нещо за Чарли.

С един последен замах той смъква от стената последните остатъци от работата си. В килийката вече няма и следа от Пол, от Колона и дългата поредица от идеи, които ги свързаха през петвековната пропаст. Изчезнало е дори и парчето черен картон.

24.

Последният въпрос, който ми зададоха на срещата в „Дедалус“, беше гатанка: ако жаба падне в кладенец с дълбочина петдесет метра и трябва да се катери догоре, като на ден се изкачва три метра, но през нощта се плъзва два метра надолу, след колко дни ще излезе?

Отговорът на Чарли гласеше, че жабата изобщо няма да излезе, след като е паднала от петдесет метра височина. Отговорът на Пол беше свързан с някакъв древен философ, който паднал в кладенец, докато се разхождал и зяпал звездите. Джил отговори, че не е чувал жаба да се катери в кладенец, а и какво общо има това с разработка на софтуер в Тексас?

Според мен правилният отговор е, че жабата ще се измъкне за четирийсет и осем дни — с два дни по-малко, отколкото би помислил човек отначало. Хитрината е да разбереш, че жабата напредва с един метър на денонощие — но на четирийсет и осмия ден изминава трите метра и стига до горе, преди да се плъзне обратно.

Не знам какво ме кара да си мисля за тази задача точно сега. Може би в подобен момент гатанките придобиват свое собствено призрачно сияние, мъдрост, която озарява покрайнините на битието, когато нищо друго не може да ги освети. В един свят, където половината селяни винаги лъжат, а половината винаги казват истината; където заекът никога не догонва костенурката, защото разстоянието между тях непрекъснато намалява с безконечна поредица от половинки; където вълкът не бива да остава на един бряг с козата, а козата със зелето, защото козата или зелето ще бъдат изядени, и с нищо не можеш да предотвратиш това — в един такъв свят всичко е логично, освен предпоставката. Гатанката е замък, построен във въздуха — напълно обитаем, стига да не поглеждаш надолу. Абсолютно невъзможната истина, която сподели с мен Пол — че една древна вражда между монах и хуманист е довела до създаването на крипта, пълна със съкровища в горските дебри — се крепи върху далеч по-невъзможното: да съществува книга като „Хипнеротомахия“, непроницаема, написана с шифър и пренебрегвана от учените цели пет века. Да, тя не може да съществува, и все пак е тъй реална за мен, както и собственото ми съществуване. Приема ли я, основата е положена и вече мога да изградя невъзможния замък. Останалото е само въпрос на камъни и хоросан.