Читать «Криптата на флорентинеца» онлайн - страница 147

— Хей — тихо казвам аз и пристъпвам до него.

Той се изправя.

— Том…

Очите му са кървясали.

— Добре ли си? — питам аз.

Той разтрива с ръкав лицето си.

— Да. Ами ти?

— Нищо ми няма.

Пол поглежда ръката ми.

— Ще мине — казвам аз.

Преди да му разкажа за Джил, в чакалнята влиза млад лекар с рядка брадичка.

— Добре ли е Чарли? — пита Пол.

Гледайки лекаря, аз усещам някакъв призрачен сблъсък, също както когато стоиш на перона и покрай теб профучава влак. Облечен е с бледозелена престилка — същият цвят като стените на болницата, където се възстановявах след катастрофата. Кисело-горчив цвят, напомнящ за смес от смачкани маслини и диви лимони. Терапевтката ми казваше да не гледам надолу, никога нямало да се науча да ходя, ако все зяпам пироните в крака си. Гледай напред, казваше тя. Винаги напред. И аз гледах зелените стени.

— Състоянието му е стабилно — казва човекът с престилката.

Стабилно, мисля си аз. Лекарска приказка. След като спряха кръвотечението от крака ми, два дни бях стабилен. С други думи, умирах по-бавно, отколкото дотогава.

— Може ли да го видим? — пита Пол.

— Не — казва лекарят. — Чарли все още е в безсъзнание.

Пол се колебае, сякаш „стабилен“ и „в безсъзнание“ взаимно се изключват.

— Ще оздравее ли?

Лекарят ни поглежда със съчувствие, но уверено казва:

— Мисля, че най-лошото мина.

Пол се усмихва измъчено и му благодари. Не казвам на Пол какво означава този отговор. В спешното отделение си мият ръцете, бършат пода и чакат следващата носилка. Най-лошото е минало за лекарите. За Чарли тепърва започва.

— Слава богу — тихо прошепва Пол.

И като го гледам, като виждам как по лицето му се разлива облекчение, аз осъзнавам нещо. Изобщо не съм вярвал, че Чарли ще умре от онова, което се случи долу. Нито за миг.

Докато се изписвам, Пол почти не говори. Само по някое време промърморва колко жесток бил Тафт към мен в кабинета си. Няма много формалности — само да подпиша един-два формуляра и да си покажа студентската книжка. Докато се мъча да изпиша името си с пострадалата ръка, усещам, че деканът вече е била тук да замаже положението. Отново се питам какво ли е казала на детективите, та да ни пуснат.

После си спомням какво ми каза Джил.

— Къри е бил тук?

— Тръгна си малко преди да излезеш. Не изглеждаше добре.

— Защо?

— Беше със снощния костюм.

— Знаеше ли за Бил?

— Да. И сякаш си мислеше… — Пол не довършва. — Каза ми: „Ние с теб се разбираме, синко“.

— Какво означава това?

— Не знам. Мисля, че ми прощаваше.

— Прощаваше ти?

— Каза ми да не се тревожа. Всичко щяло да бъде наред.

Замръзвам на място.

— Как може да си помисли, че ти си го сторил? Ти какво му каза?