Читать «Криптата на флорентинеца» онлайн - страница 149

Рязко спирам.

— Пол, не говори така.

Стигнали сме в заснежения централен двор на „Ийст Пайн“ — правоъгълна сграда с колонади, напомняща манастир. Изведнъж баща ми се завръща като сянка по стените, защото осъзнавам, че още преди да се родя, той е крачил по тия пътеки и е виждал същите стени. Сега вървя по неговите стъпки, без дори да го знам, защото и двамата не сме оставили ни най-малка следа на това място.

Пол се обръща, вижда ме спрял на място и за момент ние сме единствените живи същества между каменните стени.

— Трябва — казва той. — Защото, когато ти кажа какво открих в дневника, всичко друго ще ти се стори дреболия. А то не е дреболия.

— Само ми кажи, че е толкова голямо, колкото се надявахме.

Защото ако наистина е така, поне сянката на баща ми ще остане завинаги.

Гледай напред, изрича в главата ми терапевтката. Винаги напред. Но и днес, както тогава, ме обкръжават стени.

— Да — отговаря Пол, който отлично разбира какво имам предвид. — Голямо е.

Лицето му грейва за миг, подчертавайки тия три думи, и аз отново потъвам в миналото, обхванат от чувство, на което само съм се надявал. Сякаш баща ми е постигнал невъобразимото — възкръснал е, за да си възвърне изгубената чест.

Не знам какво ще ми каже Пол, но мисълта, че може да надхвърли най-смелите ми мечти, ме връща към едно усещане, загубено безкрайно отдавна. Кара ме отново да погледна напред и да видя нещо пред себе си. Нещо друго, освен стена. Дава ми надежда.

21.

По пътя към „Файърстоун“ се разминаваме с Кари Шоу, която познавам от миналогодишния курс по английска литература. Тя мимоходом ни поздравява. С нея често си разменяхме многозначителни погледи в аудиторията, преди да срещна Кати. Питам се колко се е променила от тогава насам. И дали вижда колко съм се променил аз.

— Сега ми се струва такава случайност, че хлътнах по „Хипнеротомахия“ — казва Пол, докато продължаваме на изток към библиотеката. — Всичко беше тъй косвено, тъй непряко. Както е било и за баща ти.

— Срещата с Макбий, искаш да кажеш.

— И с Ричард. Ами ако не се познаваха? Ако не бяха посещавали заедно онези лекции? Ами ако аз не бях прочел книгата на баща ти?

— Тогава нямаше да сме тук.

Отначало той приема думите ми небрежно, после осъзнава какво имам предвид. Без Къри, Макбий и „Документът Беладона“ ние с Пол никога нямаше да се срещнем. Щяхме да се разминаваме по алеите както преди малко с Кари, да се поздравяваме мимоходом и да си мислим разсеяно, че е срамота след четири години в колежа още да виждаш толкова много непознати лица.

— Понякога — казва Пол — се питам защо трябваше да срещна Винсънт. Защо трябваше да срещна Бил? Защо трябва вечно да избирам най-дългия път до целта?

— Какво искаш да кажеш?

— Забеляза ли, че и указанията от дневника на Генуезеца не водят право към целта? Четири на юг, десет на изток, две на север, шест на запад. Движат се в един голям кръг. Накрая стигаш почти там, откъдето си тръгнал.