Читать «Криптата на флорентинеца» онлайн - страница 120

На следващата сутрин Кати не ме повика да тичаме. Всъщност през остатъка от седмицата успях да разговарям само с нейните съквартирантки и с телефонния й секретар. Заслепен от успехите, които отбелязвахме с Пол, аз изобщо не забелязвах как целият ми живот се разпада. Разстоянието помежду ни растеше, кафенетата и пътеките из парка изчезваха. Кати вече не се хранеше с мен в „Манастира“, но аз почти не забелязвах, защото по цели седмици не стъпвах там. Двамата с Пол се движехме като плъхове по тунелите между общежитието и „Бръшляна“, избягвахме дневната светлина, не обръщахме внимание на шумотевицата от юруша над главите ни, купувахме кафе и пакетирани сандвичи от денонощното заведение край студентското градче, та да работим и да се храним както ни е удобно.

През цялото това време Кати бе само на един етаж над мен и навярно трепереше от напрежение, докато обикаляше от групичка на групичка, търсейки най-точния баланс между самоувереност и любезност, тъй че горните курсове да я приемат благосклонно. Почти от самото начало бях стигнал до извода, че тя не иска да се меся в този момент от живота й — още едно оправдание да прекарвам по цели дни и нощи с Пол. А че може да й е нужна компания, приятелско лице, при което да се завръща вечер, спътник за мрачните и студени утрини — че може би се нуждае от моята помощ тъкмо сега, когато излиза на първия си важен кръстопът в Принстън — бях твърде зает, за да си го помисля. Не ми хрумваше, че юрушът може да е за нея мъчително изпитание, натоварващо не само способността й да бъде чаровна, но и физическата й издръжливост. Бяхме се отчуждили; нямах представа какво е преживяла през онези вечери в „Бръшляна“.