Читать «Криптата на флорентинеца» онлайн - страница 103

В далечината новият музикален факултет подава признаци на живот.

— Можем да влезем за малко там — предлагам аз.

— Къде?

— Залата за репетиции в сутерена. Докато суматохата стихне.

Докато наближаваме, из въздуха се носят откъслечни ноти. Нощните птици са дошли в сградата „Улуърт“ да репетират на спокойствие. Покрай парка минава нова полицейска кола, разпръсквайки по тротоара смес от киша и каменна сол. Заставям се да крача още по-бързо.

Строежът на „Улуърт“ приключи съвсем наскоро и сградата, която излезе от строителните скели е твърде любопитна — същинска крепост отвън, но стъклена и крехка отвътре. Преддверието лъкатуши като река през музикалната библиотека и аудиториите на първия етаж, като се извисява цели три етажа чак до остъкления покрив. Вятърът завистливо вие наоколо. Пол отключва входа на сградата със студентската си карта и задържа вратата, докато вляза.

— Накъде? — пита той.

Водя го към най-близкото стълбище. Откакто откриха сградата, с Джил сме идвали тук на два пъти — все в събота вечер след сериозно пиене. Втората жена на баща му настоявала Джил да се научи да свири нещо от Дюк Елингтън, също както баща ми държеше да науча нещо от Арканджело Корели, тъй че общо ни се събират осем години уроци по пиано без почти никакъв резултат. Идвахме, слагахме бутилките върху вехтия роял и Джил дрънкаше немилосърдно „Първият влак“, после аз изсвирвах някакво смътно подобие на „Ла Фолиа“ и се преструвахме, че следваме ритъм, който и двамата изобщо не бяхме научили.

Двамата с Пол се тътрим по коридора в сутерена и откриваме, че само едно пиано още е в действие. Нейде в дъното някой свири „Рапсодия в синьо“. Вмъкваме се в малко звукоизолирано студио и Пол се настанява на табуретката пред пианото. Гледа клавишите — за него също тъй тайнствени както компютърната клавиатура — без да ги докосва. Луминесцентната лампа на тавана почва да пращи, после изгасва. Все едно.

— Не мога да повярвам — казва най-сетне той с дълбока въздишка.

— Защо са го направили? — питам аз.

Пол плъзва нокът по един от клавишите. Имам чувството, че не е чул въпроса, затова го повтарям.

— Какво очакваш да ти кажа, Том?

— Може би това е причината Стийн да ти предложи помощ.

— Кога? Тази вечер с дневника ли?

— Още преди месеци.

— Имаш предвид, когато ти се отказа от работата с „Хипнеротомахия“?

Това е открит удар. Напомняне, че намесата на Стийн в крайна сметка опира до мен.

— Смяташ ли, че вината е моя?

— Не — тихо казва Пол. — Разбира се, че не.

Но обвинението виси във въздуха. Картата на Рим, също като дневника, ми напомни какво съм загърбил, колко много успехи постигнахме, преди да напусна, колко ми харесваше. Поглеждам ръцете си в скута. Баща ми казваше, че имам лениви ръце. Пет години уроци не доведоха поне до една що-годе прилична соната на Корели; оттогава той ме насочи към баскетбола.