Читать «Изумрудената буря» онлайн - страница 8
Майкъл Дж. Съливан
Споменът за Йолрик бе отворил вратата към миналото. През прага надникнаха лица на отдавна мъртви: семейството му, приятелите, жената, която някога се бе надявал да вземе за своя съпруга. Този живот изглеждаше като сън, но може би сегашното му съществуване бе истинската мора, кошмар, в който бе пленен. Може би един ден щеше да се събуди и да се озове отново в двореца с Неврик, Джериш и обичната Елиня.
Щеше му се да вярва в това, без значение колко малко вероятно беше.
Трябваше да спре да мисли така. Казаното на Ариста бе истина — направените жертви бяха маловажни в сравнение с целта. Трябваше да прости. Изправи се и пое към странноприемницата. Облак покри луната, затулвайки и малкото хвърляна от нея светлина. В този миг Есрахаддон почувства пронизваща болка в гърба си. Изревавайки, падна на колене. Извивайки се, почувства как робата прилепва към кожата му сред нарастваща влага.
—
Есрахаддон промърмори някакво проклятие и четирите колони, подкрепящи навеса над мъжа, се пръснаха на трески. Тежкият покрив се срути, тъкмо когато мъжът пристъпваше напред. Силата на удара едва развя наметалото му.
С обляно от пот лице и пронизваща гърба му болка, Есрахаддон се замъчи да се изправи, за да посрещне нападателя си, безгрижно вървящ към него. Магьосникът се съсредоточи. Промърмори отново — прахта на площада се завихри в торнадо, втурнало се към фигурата. Обгърна мъжа и избухна в пламъци. Есрахаддон почувства горещината на пламъците върху лицето си. Огненият стълб окъпа площада в жълто сияние. Нападателят стоеше в средата му, обгърнат в синкави пламъци. Когато огънят затихна, продължи напред, недокоснат.
Достигайки магьосника, мъжът му хвърли любопитен поглед — както дете би изгледало странно насекомо, преди да го стъпче. Не каза нищо, но показа сребърен медальон, който носеше на врата си.
— Познато ли ти е това? — попита мъжът. — Говори се, че ти си го изработил. Страхувам се обаче, че наследникът вече няма да се нуждае от него.
Есрахаддон ахна.
— Само ако имаше ръце, щеше да го изтръгнеш от врата ми. И тогава щях да загазя, нали?
Звукът от срутването и пламъците бяха събудили неколцина от околните сгради. По прозорците наизникнаха свещи, врати се отвориха.
— Регентите ми заръчаха да ти предам, че вече не се нуждаят от услугите ти — мъжът в черното наметало се усмихна студено. Без да каже нищо повече, се обърна и потъна в лабиринта тъмни улички.
Есрахаддон бе объркан. Забитата в гърба му стрела не изглеждаше смъртоносна. Можеше да диша без проблем, значи не бе засегнала дробовете му, нито сърцето. Кървеше, но не обилно. Болката бе мъчителна, изгаряща, ала още усещаше краката си, беше сигурен, че може да ходи.