Читать «Изумрудената буря» онлайн - страница 9

Защо ме остави жив? Защо би… отрова!

Магьосникът се съсредоточи и измърмори заклинание. То се провали. Заразмахва чукани, мъчейки се да изплете по-силна магия. И това не помогна. Усещаше как отровата се разпространява по гърба му. Без ръце беше безсилен. Който и да беше онзи с плаща, знаеше отлично какво прави.

Есрахаддон погледна към Градската палата. Не можеше да умре — не още.

* * *

Шумът откъм улицата привлече вниманието на Ариста. Все още стоеше облегната на вратата, когато откъм площада долетяха гласове и викове. Не бе ясно какво се е случило, ала думите „той умира“ сепнаха принцесата.

Откри малка тълпа, насъбрана на стълбите. Сред тях пулсираше странна светлина, сякаш къс от луната бе паднал насред площада. Приближавайки се, Ариста видя магьосника. Светлината бликаше от робата му, сияеща ярко, сетне отслабваща — в такт с бавното му, затруднено дишане. Бледата светлина открояваше локва кръв. Есрахаддон лежеше по гръб, лицето му беше призрачно бледо, почти светещо, устните — посинели. Край него бе захвърлена стрела. Отметнатите ръкави разкриваха чуканите му.

— Какво е станало? — настоя да узнае принцесата.

— Не знаем, Ваше Височество — отвърна някой от тълпата. — Той искаше да Ви види.

— Повикайте доктор Герънд — заповяда тя и коленичи край магьосника, нежно придърпвайки ръкавите му.

— Твърде късно — прошепна Есрахаддон, настойчиво вперил очи в нейните. — Не може да ми помогне… отрова… Ариста, слушай… не остава време.

Думите му долитаха бързо в накъсаните паузи. На лицето му имаше израз на отчаяние, примесено с решителност, подобно на удавник, търсещ опора.

— Поеми тежестта ми… намери…

Магьосникът се поколеба, очите му обходиха насъбралите се. Направи й знак да се доближи още.

Когато тя доближи ухо до устните му, той продължи.

— Открий наследника… отведи го със себе си… без наследника всичко пропада…

Есрахаддон се закашля и се замъчи да си поеме дъх.

— Открий Рога на Гилиндора… ще ти трябва наследника, за да го намериш… погребан е с Новрон в Персепликуис… — пое си нов дъх. — Бързо… на Зимния фестивал Ули Вермар свършва… — пореден дъх. — Те ще дойдат… без рога всички ще умрат.

Нов дъх.

— Сега само ти знаеш… само ти можеш да спасиш… патриархът… е същият…

Следващият дъх не се отрони, следващите думи не бяха произнесени. Пулсиращото сияние на робата затихна, оставяйки ги в пълен мрак.

* * *

Ариста гледаше как неприятният тебеширен дим от кичура руса коса се вие из стаята. В кабинета нямаше никакво течение, ала пушекът неотменно отиваше към северната стена, където изчезваше сред камъните.

Магията за намиране изискваше изгарянето на част от човека. Косата бе обичайният избор, макар отрязъци от нокти и дори кожа също вършеха работа. След смъртта на Есрахаддон бе поръчала да й донесат вещите на липсващия лидер на националистическата армия. Паркър бе изпратил чифт стари ботуши, разкъсана риза и вълнено наметало. Ботушите бяха безполезни, ала ризата и плащът съдържаха доста съкровища. Събра множество руси косми и парченца кожа, които насипа в кадифена кесия. Бе убедила себе си, че просто иска да види дали магията ще проработи. Когато започна заклинанието, нямаше намерение да действа. Сега не знаеше какво да прави.