Читать «Изумрудената буря» онлайн - страница 10

За Есрахаддон наследникът значеше всичко. След бягството си от Гутария магьосникът бе посветил живота си на търсенето му дори убеждавайки Ариста да направи магия в Авемпарта, чрез която да открият самоличността на наследника и неговия телохранител. Пазителят моментално бе разпознала като Ейдриън, ала самият наследник никога не бе виждала преди. Русокосият образ бе просто лице — докато след Ратиборската битка не узна, че лицето принадлежи на Дигън Гаунт — водачът на националистите. Нямаше съмнение, че Новата империя бе отговорна за изчезването му. Цветът на дима показа, че той е жив и държан на няколко дни път северно оттук. Взираше се в стената, където димът изчезваше.

— Това е лудост — промърмори на себе си. Не мога да тръгна да търся наследника. Империята го е заловила и ще бъда убита моментално. Пък и съм нужна тук. Защо да ме е грижа за обсесиите на Есрахаддон?

Ако искаше, можеше да се самообяви за кралица на Ренидд и хората щяха да я приветстват. Можеше да владее кралство, по-голямо от Меленгар — и да бъде богата и обичана. Дълго след смъртта й песни и истории щяха да разнасят името й, а статуи и книги да увековечават образа й.

Погледна към спретнато сплатената роба в крайчеца на бюрото й. Беше донесена след погребението му. Всички негови вещи се свеждаха до това парче плат. Посвещавайки всичко на мисията си, бе умрял деветстотин години по-късно — без да я изпълни. Въпросът, каква точно беше тази мисия, продължаваше да я гризе. Лоялност към потомъка на император-хлапе отпреди хилядолетие не можеше да движи Есрахаддон с такъв фанатизъм. Пропускаше нещо.

„Ще дойдат.“

Какво означаваше това?

„Без рога всички ще умрат.“

Всички? Кои са тези всички? Не е възможно да е имал предвид абсолютно всички, нали? Може би просто е бълнувал. Случва се на умиране.

Спомни си очите му, бистри и фокусирани, втренчили се в нея като… Емъри.

„Не остава време. Вече всичко зависи от теб.“

„Сега само ти знаеш… само ти можеш да спасиш…“ Когато Есрахаддон бе произнесъл тези думи, не бе им отдала голямо значение, ала сега само те й бяха в главата. Не можеше да загърби факта, че с последния си дъх магьосникът бе споделил с нея тайните, носени хиляда години. Чувстваше, че той й е поверил скъпоценности с неизмерима стойност, ала без знанието му, те бяха само камъчета. Макар да не можеше да разтълкува словата му, невъзможно бе да игнорира нужното за вършене. Трябваше да напусне. Откриеше ли къде е Гаунт, щеше да уведоми Ейдриън и да остави останалото на него. В крайна сметка той беше пазителят — Гаунт беше негов проблем, не неин.

Принцесата прибра единствената си любима вещ — четка за коса с перлена дръжка — в торба. Надраска оставката си и я остави на бюрото. Посегна към вратата, сетне спря и се обърна. Да я вземе, изглеждаше подобаващо… почти необходимо. Прекоси кабинета и вдигна робата на магьосника. Тя увисна безжизнено в ръцете й. Никой не я беше чистил, ала кръв нямаше. И което бе по-странно, нямаше и дупка. Това я накара да се зачуди — дори и в смъртта си, той оставаше мистерия. Принцесата я нахлузи върху роклята си и установи, че й е тъкмо по мярка — макар Есра да бе почти фут по-висок от нея. Загърбвайки кабинета си, Ариста потъна в нощта.