Читать «Изумрудената буря» онлайн - страница 12

Донякъде се чувстваше по-безопасно на пътя, отколкото в кабинета — бе уверена, че никой не знае къде е или къде отива. Тази мисъл бе приятна, като робата на Есрахаддон. В дните след смъртта му се притесняваше, че тя също може да е застрашена. Убиецът му бе избягал, оставяйки единствено необичайно малък арбалет в дъждовната бъчва на източния площад. Беше сигурна, че убиецът е изпратен от Новата империя, нагърбил се да елиминира надвиснала заплаха. Тя бе Есрахаддоновият чирак, помогнал за осуетяването на преврата в Меленгар, повел бунта в Ратибор. Със сигурност властващите искаха и нейната смърт.

Не след дълго забеляза проблясък недалеч от пътя — малък лагерен огън.

Недопуснатият през вратата? Възможно ли е той да е убиецът?

Не изпускаше огъня от очи, докато внимателно крачеше към него. Скоро между нея и светлината се издигна хълм и сиянието изчезна. След няколко часа вълнението й спадна и принцесата се запрозява. До разсъмване оставаха няколко часа. Ариста измъкна одеяло и си намери удобно местенце.

Така ли е нощувал всяка нощ Есрахаддон?

Никога не се бе чувствала тъй сама. В миналото Хилфред беше нейна неизменна сянка, ала две години по-рано бе напуснал. Най-много й липсваха Ройс и Ейдриън — крадец и бивш наемник. За тях тя беше само богат работодател, ала за нея те бяха най-близките й приятели. Представи си как Ройс потъва сред дърветата, за да огледа терена, както правеше при всяко лагеруване. Ейдриън й липсваше още по-силно. В ума й той се хилеше кривовато, приготвяйки отвратителната си яхния. Винаги я караше да се чувства в безопасност. Помнеше как я бе държал в Амбертън и след Ратиборската битка. Бе оплискана с вода, кал и кръвта на Емъри и ръцете му я бяха повдигнали. Никога не се бе чувствала тъй ужасно, нито нечия прегръдка бе била тъй утешаваща.

— Ще ми се да беше тук — прошепна тя.

Легнала по гръб, зарея поглед сред звездите, пръснати като прашец из безмерните небеса. Почувства се още по-самотна. Затвори очи и потъна в сън.

Глава 2

Празният замък

Дървеният знак над главата на Ейдриън изобразяваше бодливо стебло и избледнял цвят, олюлявайки се от утринния ветрец. Изискваше се доста въображение, за да бъде определено като роза. Оповестяваната от него таверна не правеше изключение от останалите сгради по улица Капризна спрямо излъчваната мизерия. Кривата улица бе празна. Само повдигнати от вятъра есенни листа се гонеха, а знакът ги гледаше и клатеше глава. Това бе единственото движение.

Тази липса на оживление изненада Ейдриън. По това време на годината Долният квартал на Медфорд обикновено жужеше от амбулантни търговци, предлагащи ябълки, сайдер, тикви и дървесина. Въздухът щеше да е напоен с дим. Коминочистачи щяха да крачат по покривите, сподиряни от удивени детски очи. Ала вместо това, вратите на повечето магазини бяха здраво залостени — за негова изненада дори и „Розата и бодилът“.

Връзвайки коня си, Ейдриън въздъхна. Бе пожертвал закуската в името на по-бързото придвижване и бе пътувал насам с мисълта за топла гозба. Не очакваше Медфорд да остане незасегнат от войната, но чак „Розата и бодилът“ да…