Читать «Авемпарта» онлайн - страница 37

— Гневна би била по-удачната дума, но да, смятам, че каза истината.

Не знаеше какво Галиен бе очаквал. Нима си бе мислил, че Ариста ще го посрещне с отворени обятия след признанието, че те са отговорни за смъртта на баща й? Цялата идея бе нелепа; отчаяните действия на затъващ в подвижни пясъци.

— Струваше си — каза архиепископът без каквото и да е убеждение.

Салдур си играеше с висящ конец от ръкава си, укорявайки се, че не бе взел със себе си бутилката на Бърнис. Никога не бе обичал особено виното. Със смъртта на Брага пресъхна извор прекрасно бренди. Ерцхерцогът бе разбирал от качествен алкохол.

Галиен се вгледа в него.

— Мълчиш — каза архиепископът. — Естествено, ти смяташ, че греша. Както и неколкократно упомена на последната ни среща. Ти наблюдаваш всяко нейно движение. Уредил си онази… онази — старецът размаха ръка по посока на вратата, като че това щеше да го накара да говори по-гладко — стара слугиня да я следи непрекъснато, нали? И ако Есрахаддон се бе свързал с нея, ние щяхме да узнаем, а те нямаше да подозират нищо, но сега… — архиепископът размаха ръце във въздуха, както изискваше саркастичната му имитация на Салдуровото отвращение.

Салдур продължаваше да си играе с конеца, навивайки го все по-стегнато около показалеца си.

— Твърде си арогантен — Галиен прилагаше принципа, че атаката е най-добрата защита. — Той е имперски магьосник. Не можеш да си представиш на какво е способен. Би могъл да я посещава под формата на пеперуда в градината или вмъкващ се всяка нощ в стаята молец. Трябваше да бъдем сигурни.

— Пеперуда? — запита искрено удивен Салдур.

— Той е магьосник, мътните да те вземат. Това правят те.

— Силно се съмнявам…

— Въпросът е, че не сме сигурни.

— И все още не сме. Мога да кажа само: не мисля, че тя лъжеше, но Ариста е умно момиче. Вече е доказала това.

Галиен повдигна празната си чаша.

— Карлтън!

Прислужникът вдигна поглед:

— Съжалявам, Ваша милост, не мога да кажа, че познавам момичето достатъчно добре, за да изкажа мнение.

— Не те питам за нея, а искам още вино, глупако.

Карлтън възкликна и се отправи да вземе бутилката, движението му скоро бе последвано от пропукването на тапа.

— Проблемът е, че патриархът ме държи отговорен за изчезването на Есрахаддон — продължи Галиен.

За първи път след напускането на Ариста, Салдур се приведе напред с интерес:

— Той ли ти каза това?

— Точно това е; той не ми е казал нищо. Сега разговаря само със стражите. Луис Гай и онзи другия… Траник. Гай е неприятен, но Траник… — той замлъкна, поклащайки глава намръщен.

— Никога не съм срещал страж.

— Радвай се, за което. Макар да ми се струва, че късметът ти скоро ще те напусне. Гай прекара цяла сутрин при патриарха — той се заигра с празната чаша, прокарвайки пръст по ръба. — Точно сега е в заседателната зала, отправяйки обръщение към курията.

— Ние не трябва ли също да присъстваме?

— Да — бе измъченият отговор, но не последва движение.

— Ваша милост? — запита Салдур.

— Да, да — архиепископът махна с ръка. — Карлтън, подай ми бастуна.

* * *