Читать «Авемпарта» онлайн - страница 30

— Това е нещо като тайна. Предвид важността на събитието, нещата трябва да бъдат държани под контрол, но мога да ти кажа това: Дънмор ще ни е по пътя. Ще спреш там за достатъчно дълго време за аудиенцията си с краля и след това ще можеш да продължиш към турнира. Олрик със сигурност би желал неговият посланик да присъства на това събитие.

— О, чудесно, аз също бих искала. Фанън Пикъринг ще участва. Но това означава ли, че ти няма да дойдеш?

— Това зависи от решението на архиепископа.

— Надявам се, че ще можеш. Сигурна съм, че Фанън би оценил подкрепата на повече хора.

— О, това не е съревнование. Зная, че всички тези хералди го оповестяват като такова, което е лошо, защото патриархът нямаше такова намерение.

Ариста се взираше объркана:

— Мислех си, че е турнир. Видях обявление, че църквата организира голямо събитие; изпитание на храбростта и умението, и че победителят ще получи някаква великолепна награда.

— Да, всичко това е вярно, макар и подвеждащо. Не се изисква толкова умение, колкото храброст и… Ще видиш.

Той наклони чашата и се намръщи, сетне погледна с надежда към Бърнис.

Ариста задържа поглед върху духовника за миг, чудейки се какво ли означава това, но Саули очевидно бе изчерпал темата. Тя се обърна отново към прозореца. Хилфред яздеше до каретата на белия си жребец. За разлика от Бърнис, той бе тих и дискретен. Винаги бе до нея, резервиран, внимателен, ненатрапчив — доколкото последното бе възможно за човек, от когото се очакваше да я придружава навсякъде. Винаги й бе пред очите, но без да се набива в тях — перфектната сянка. Но след делото, той бе различен. Промяната бе дребна, но тя усети как той се е отдръпнал от нея. Може би се е чувствал виновен за показанията си или може би подобно на мнозина други вярваше в някои от повдигнатите й обвинения. Бе възможно Хилфред да си мисли, че служи на вещица. Може би дори съжаляваше, че я е спасил от огъня онази нощ. Тя пусна завесата и въздъхна.

* * *

Пристигнаха в Ерванон по тъмно. Бърнис бе заспала с отпусната върху кошницата глава, като предпоследната заплашваше да се изхлузи от хватката й. Салдур също бе задрямал, главата му клюмваше все по-ниско и по-ниско, сепваше се рязко, само за да се спусне отново. През прозореца Ариста усети свежия нощен въздух да облива лицето й, когато надникна от каретата, за да се огледа. Небето беше обсипано със звезди, които създаваха впечатлението за светещ прах и принцесата можа да види тъмните контури на града, приютен върху висок хълм. Сградите бяха сведени до сенки, но сред тях се издигаше една, която не можеше да бъде сбъркана — Короносната кула. Алабастровият парапет, увенчал върха на кулата подобно корона, се издигаше високо във въздуха. Древната останка от империята на стюарда бе най-високата сграда, нявга построена от човек. Дори и от това разстояние вдъхваше страхопочитание.

Лагерни огньове обсаждаха града; проблясващи светлини из равнините, пръснати като рояк почиващи си светулки. С наближаването си можеха да чуят гласове, викове, смях и спорове да се разнасят от многобройните лагери край пътя. Това бяха съперници; имаше сигурно стотици от тях. Ариста виждаше само проблясването на фрагменти, докато каретата й я отнасяше. Огньовете изтръгваха от мрака лица. Силуети носеха чинии; момчета и мъже седяха смеещи се на земята, повдигайки чаши към устните си. Палатки запълваха местата между тях, а в сенките си почиваха коли.