Читать «Силата ТЕ» онлайн - страница 40

С палто и шапка в ръка репортерът застана с гръб към вратата и огледа стаята. Уютна и комфортна, това поне можеше да се каже. Нисък, прясно боядисан таван, високи столове, шкафове от черешово дърво и красиви репродукции по стените. В ъгъла, върху полирания дъбов под, грееше електрическа камина. Късовълновото радио „Сони“, включено на новините, стоеше върху малка борова масичка до голямото легло с балдахин. Някой в коридора заключи вратата зад него. Беше сам с Грегъри ван Руутън.

Корумпираното ченге стоеше пред прозореца и се взираше в овалните, червени варовикови стени на близкия замък Уилямс. Беше слаб мъж на около тридесет и пет, над метър и деветдесет, с оредяваща кестенява коса, сресана така, че да изглежда по-гъста. Имаше красиво лице с пълни устни, което изглеждаше неспособно на измама. Както винаги носеше скъпи дрехи. Днес беше с жълто-кафяв кашмирен пуловер, жълта копринена риза, черен панталон и скъпи черни мокасини. На ръцете му блестяха диамантени пръстени, а на лявата му китка лъщеше златен „Ролекс“. Можеше да стои така на слънчевата веранда на къщата си в Малибу, да се грее на слънцето и да поръчва матови стъкла за гаража си.

Небръснатият Ван Руутън пушеше непрекъснато, потропваше нервно по перваза и наблюдаваше чайките, полетели през канала Батърмилк, който разделяше Губернаторския остров от Бруклин. Най-накрая посочи с пръст към чайките и каза:

— Бум, бум.

Обърна се към Ди Палма и се усмихна.

„Усмивката му не се е променила“ — помисли си бившият му колега. Обичайната донжуанска усмивка на човека, който веднъж се опита да го убие. От друга страна, самият Ван Руутън се беше променил през месеците, откакто го видя за последен път. Беше понапълнял. Тенът му беше избледнял, лицето му беше станало по-пълно, а под пуловера му растеше коремче. Ръката с цигарата леко трепереше, а по челото му се забелязваха бръчици. Блясъкът на очите му вече не беше толкова опасен. Беше уплашен. Чуваше стъпките зад гърба си и с мъка се опитваше да не поглежда през рамо.

Не си подадоха ръце.

Ван Руутън се прокашля и започна:

— Добре, добре. И това ако не е моят любим Зен фашист. Все още активен в дивия и ненормален свят на бойните изкуства, а? Казах на момчетата пред вратата за бастуна ти, как наистина можеш да разпердушиниш някого с това нещо. Не че се притесних да не ми разполовиш черепа или нещо такова. Но се чувствам по-добре, като знам, че са ти взели малката играчка. По-спокоен съм, нали разбираш?

Посетителят наклони глава настрана:

— Искаше да ми кажеш нещо за Жан?

— О-о. Ето, момчета и момичета. Забележителният лъч на Ди Палма. Онзи поглед, от който престъпниците трябва да напълнят гащите и да обещаят, че ще пишат по-често на майките си. Там ти е бедата, Фран. Ти си като безопасен секс и двуреден костюм. Съвсем предвидим.

— Каза ми, че тя е в опасност.

— По-леко, борецо с престъпността. Следващият ферибот за Манхатън тръгва след около час. Няма да те задържа след часа ти за лягане. Да ти сипя ли нещо? „Дюър’с“, „Реми Мартин“. О, точно така. Ти не пиеш. Проблеми със стомаха от онова време в Хонконг, когато едва не ти видяха сметката.