Читать «Силата» онлайн - страница 52
Л. Дж. Смит
Не беше влизала в кабинета на директора, откакто беше дошла да се оплаква на господин Фогъл от поведението на Фей. Стаята изглеждаше по същия начин, но този път в камината гореше огън. И мъжът зад бюрото беше друг.
Черните му очи се впиха в нейните от мига, в който погледна към бюрото. По приличното на ястреб лице нямаше и следа от изненада, че я вижда.
Директорът постави внимателно тънък, позлатен химикал на бюрото.
— Касандра — започна той.
Колената на Каси омекнаха.
Беше гласът на сянката. Тъмен, течен глас. Толкова тих, толкова коварен… толкова зъл. Пред черните му като хематит очи се почувства гола, открита. Сякаш проникваше в съзнанието й. Търсеше пролука да се вмъкне в главата й.
— Господин Брансуик — отвърна тя. Гласът й прозвуча странно дори за собствените й уши. Учтив, но дистанциран.
Той се усмихна.
Носеше черно поло и черно сако. Изправи се и постави длани на бюрото.
— Толкова си смела — каза той. — Гордея се с теб.
Това беше последното нещо, което можеше да очаква. Каси впери поглед в него. Пръстите й автоматично посегнаха към висулката с аметиста под блузата й.
Очите му проследиха движението.
— Не си прави труда — рече с лека усмивка. — Кристалът е прекалено малък, за да има някакъв ефект.
Каси бавно пусна ръка. Откъде знаеше? Почувства се объркана, смутена. Гледаше мъжа пред себе си и се опитваше да го свърже с надвесеното над баба й изгоряло създание в кухнята, със заклинателя от седемнайсети век, повел подплашеното сборище към Ню Салем. Как беше възможно изобщо да е тук? Това беше въпросът. Какъв беше източникът на неговата сила?
— Аметистът е слаб камък. Той е камък на сърцето — обясни тихо той. — Чистота на намеренията, Каси. Това е тайната. Чистота и яснота. Никога не изпускай от поглед целта си.
Изпита странното усещане, че отговори на въпроса й. Господи, защо не идваше Ник? Сърцето й заби лудо… беше
— Нека ти покажа — предложи тъмният мъж. — Би ли ми подала кристала? Само за минута — добави той, когато Каси не помръдна.
После Каси бавно вдигна ръка към врата си. Откопча сребърната верижка и сне колието с вкочанени пръсти. Не знаеше какво друго да направи.
Той бавно и внимателно го пое от нея.
Изведнъж на Каси й се стори, че е фокусник, който всеки миг ще направи някакъв номер. „В ръкавите му няма нищо“, помисли си тя.
Все още държейки висулката във въздуха, директорът се отдалечи от Каси. Огънят подскачаше и пукаше и Каси усети пулса си в гърлото и във върховете на пръстите си.
— Виж сега — започна директорът със странно променен глас, — аметистът е камък с много несъвършенства. Ако искам повече сила, бих се спрял на кварца… — Той понечи да се обърне.
