Читать «Силата» онлайн - страница 48

Каси усети как я заля топлина. Когато тръгваха от къщата на Мелани, тя попита небрежно:

— Между другото, какво ви накара да тръгнете да ме търсите?

— Да, наистина. Да не ви стана скучно или нещо такова? Нима осъзнахте, че не можете без нас, момичетата, и тръгнахте да ни търсите? — вмъкна Дебора и тъмните й очи проблеснаха към Крис.

Той й отправи странен поглед.

— Не, бяхме си добре. Адам ни накара да ви намерим. Каза, че Каси била в опасност.

9

Аметистът на Каси беше доста голям. Кристалът висеше от ноктите на сребърен бухал с разперени криле. Усещаше студенината му върху гърдите си под блузата на сини и бели черти. Огледа се в огледалото на Диана, за да се увери, че не се забелязва и притеснено го докосна. Досега беше притежавала три кристала — халцедоновата роза, която Адам й беше дал, кварцовата огърлица, която Мелани й беше заела за танците, и хематита, който беше намерила на номер тринайсет. Нито един от тях не се беше задържал дълго у нея. Беше върнала халцедоновата роза на Адам. Същата нощ беше загубила кварцовата огърлица на гробището и после някой открадна хематита. Надяваше се нищо лошо да не се случи с аметиста.

През нощта бяха излезли облаци и небето изглеждаше стоманеносиво, докато с Диана пътуваха за училище сутринта. Напоследък училището беше неприветливо като времето. Дежурните със странните си значки и мрачни изражения бродеха по коридорите и само чакаха някой да наруши правилата. Това се случваше често. Имаше ужасно много правила и човек нарушаваше няколко от тях дори само с факта, че беше жив.

— За малко да ни пратят при директора. Били сме носили шумни джаджи — оплака се Крис, докато вървяха по коридора през обедната почивка.

Каси изтръпна.

— Вие какво направихте?

— Подкупихме дежурния — обясни Дъг и се ухили зловещо. — Дадохме му уокмена.

— Моят уокмен — уточни тъжно Крис.

— Интересно какво ли е наказанието за подкупване на дежурен? — зачуди се Лоръл, когато стигнаха столовата.

Каси отвори уста, но думите замръзнаха на устните й. През стъклото видя нещо, което изтри всички мисли от главата й.

— Господи! — възкликна Лоръл.

— Не мога да повярвам! — прошепна Диана.

— Аз пък мога — заяви Адам.

В самия център на столовата имаше дървена конструкция, която Каси разпозна от историческите книги. Беше направена от две части, които, щом се затвореха, хващаха като в капан шията и китките на човек и те оставаха да стърчат през дупки от другата страна.

Дървена стегалка.

И сега тя беше заета.

В нея стоеше едно момче. Едро момче, което Каси познаваше от часовете по алгебра. Беше танцувала с него на бала и тогава се беше убедила, че той се мисли за голяма работа. Обичаше да отговаря на учителите. Тя обаче не го беше виждала да прави нещо нередно, което да заслужава подобно наказание.

— Няма да му се размине — заяви Диана и зелените й очи проблеснаха напрегнато.

— На кого? На директора ли? — попита Дебора. Тя, Сюзан и Ник чакаха останалите до вратата на столовата. — Не си познала. Преди няколко минути той мина оттук с няколко родители и им го показа, за бога! Каза, че било част от програмата „Любов с твърда ръка“. Другите училища карали проблемните деца да стоят прави, качени върху маси, за да ги виждат всички. Той обаче смятал дървените стегалки за по-хуманен метод, защото виновникът можел да седне. Всичко звучеше едва ли не разумно. Родителите кимаха и се усмихваха… Със сигурност му се вързаха.