Читать «Силата» онлайн - страница 46

Касссси! Тя рязко завъртя глава, търсейки онзи, който беше произнесъл името й. Наоколо обаче нямаше никого. Виждаха се само вълните.

Касссссси!

„Искам да се махна оттук“, помисли си Каси. Краката й обаче все още бяха вцепенени.

Петното приличаше на разлят катран и пълзеше към нея. То се разцепи, разля се от двете й страни и я огради.

Касссссси!

Сянката й говореше с гласа на Черния Джон. Безформена тъмнина се изви около нея като пушек. Каси се вгледа и й се стори, че вижда змии, черни щурци и всякакви гнусни пълзящи гадини. Нещото беше около нея, но не искаше да я убие. Искаше да проникне в съзнанието й.

Усещаше го как се опитва. Почувства натиск, докато се виеше около краката й. „Господи, добре, че хематитът не е у мен“ помисли си само тя.

„Трябваше да се вслушам в съвета на момичетата. Защо ли не ги послушах“, мина през главата й друга мисъл. Още известно време нямаше да се притесняват за нея. После щеше да е късно. Искаше й се да извика, но гърлото не я слушаше, също като краката й. Можеше само да стои и да гледа увиващия се около краката й мрак.

„Избутай я със съзнанието си“ помисли си тя, но беше прекалено уплашена. А и не можеше да прогони тъмнината, както беше направила с добермана. Не беше достатъчно силна.

„Моля, помогнете ми“, помисли си тя.

И после вече не можеше да мисли за нищо друго. „О, моля ви! Някой да ми помогне! Някой да дойде, моля! Не мога да се справя сама! Моля! Някой…“

Касссссси, прозвуча отново шепотът. Този път сякаш го казаха и вълните, и мракът, и наблюдаващата луна.

„Помощ…“

— Каси! — чу се вик, не шепот, и зад гърба на Каси залая куче. При този звук я обзе усещане за безопасност, за сигурност. Тя се огледа обезумяла. Краката й още не можеха да помръднат.

— Тук съм! — извика тя в отговор. Когато проговори, се почувства свободна. Тъмнината се отдръпна към скалата и се сля с истинската сянка на камъка.

— Каси! — долетя познат, обичан глас.

— Тук съм — повтори Каси и тръгна към него. Чувството за утеха и близост я завъртя и я придърпа към себе си. Тя го последва и когато стигна скалите, две силни ръце я хванаха и я прегърнаха. Усети топлината на друго човешко тяло до себе си.

Над рамото на Ник, срещна погледа на Адам.

Луната огря лицето му и сякаш възпламени необичаен синьо-виолетов пламък в очите му. Като цвета на небето преди буря. Стори й се, че вижда сребърни отблясъци в зениците му. Радж подскачаше до него и още лаеше. Опашката на немската овчарка се замята бясно и кучето понечи да тръгне към Каси. Адам го хвана за козината и го спря.

— Добре ли си? Ранена ли си? — шепнеше Ник в ухото й.

— Не. Всичко е наред — отвърна тя, без да осъзнава значението на думите.

— Не е трябвало да се отделяш от другите — ядоса се Ник. — Не е трябвало да те пускат сама.

— Няма проблем, Ник. — Тя се притисна към него с всички сили и зарови лице в рамото му. Адам се обърна и дръпна недоволния Радж настрани. Каси продължи да прегръща Ник, макар и да знаеше, че той усеща треперенето й.

— Каси — погали я по гърба той успокоително.

Тя леко се отдръпна. Адам го нямаше. Обърна поглед към Ник — на лунната светлина изваяното му красиво лице изглеждаше все така студено. Но очите му вече не излъчваха хлад.