Читать «Силата» онлайн - страница 23

— Как си? — попита той. — Успя да ни уплашиш.

Ник — уплашен? Каси не можеше да повярва.

— Вече съм добре — отвърна тя и се опита да смени темата. Също както с Порша обаче, умът й отказваше да работи, точно когато най-много имаше нужда от него.

Тишината се проточи. Ник гледаше орнаментите и цветята на тапицерията на канапето.

— Каси — започна накрая той, — исках да говоря с теб.

— Наистина ли? — попита Каси тихо. Почувства се странно, стана й топло, смути се и силите я напуснаха. Страхуваше се от онова, което щеше да й каже Ник, но… и искаше да го чуе.

— Знам, че моментът не е особено подходящ — рече с ирония той и премести поглед върху тапетите. — Както вървят нещата обаче, може всички да сме мъртви преди подходящият момент да настъпи. — Каси отвори уста, но не издаде нито звук. Ник продължи да говори — упорито и непреклонно. Гласът му беше тих, но се чуваше всяка дума. — Знам, че с Конант сте силно привързани един към друг — подхвана той — и знам, че постоянно мислиш за него. Осъзнавам, че не съм най-подходящият заместител, но… Както казах, предвид ситуацията, би било глупаво да се чака. — Изведнъж той обърна поглед към нея и Каси забеляза в махагоновите му очи нещо, което преди не беше виждала. — Та, Каси, какво мислиш? — попита Ник. — За теб и мен?

5

Каси отвори уста да отговори, но Ник продължи. — Знаеш ли, когато те видях за пръв път, помислих, че си съвсем обикновена — каза той. — После започнах да забелязвам разни неща… Косата ти, устните ти. Как продължаваше да се бориш, дори когато се страхуваше. Онази нощ, когато Лавджой беше убит, ти беше уплашена до смърт. Но именно ти предложи да проследим тъмната енергия. На старото гробище беше рамо до рамо с Дебора. — Ник спря и се усмихна печално. — И с нас, момчетата — завърши той.

Каси усети как устните й се разтегнаха в усмивка, но бързо потисна този импулс.

— Ник, аз…

— Не казвай нищо. Искам да знаеш колко много съжалявам за начина, по който се отнесох с теб, когато ме покани на танците. — Челюстта му се стегна и той впи поглед в едно конкретно цветче от тапицерията на канапето. — Не знам защо го направих… Може би имам кофти характер. Цял живот съм бил такъв и вече дори не се замислям. — Пое си дълбоко въздух, после продължи: — Виж, винаги ми е било неприятно да живея с родителите на Деб. Имах чувството, че им дължа нещо. Затова винаги бях в лошо настроение. Смятах, че майка ми и баща ми са оплескали нещата — бяха си позволили да загинат в онзи ураган и бяха зарязали детето си да го издържат чужди хора. Мразех ги… Мразех и леля си, и чичо си.

Ник спря и поклати замислено глава.

— Най-вече леля Грейс. Постоянно говори за баща ми, колко бил безразсъден, как не го било грижа кого оставя след себе си… Такива глупости. Направо ми ставаше лошо. Не съм си и помислял, че го прави, защото й липсва.

Каси беше като омагьосана.

— Затова ли не харесваш магията? — Това беше само предположение, но Ник я погледна учудено.

— Не знам… Може би това е причината. Странях от всички в сборището, защото имах чувството, че съм най-ощетен. Всички имаха поне баба или дядо, а моите родители яко ме бяха прецакали. И така се бяха запалили по всичко това, най-вече Адам. Той… — Ник млъкна и погледна горчиво Каси. — Е, може би колкото по-малко говорим за него, толкова по-добре. Вече знам истината. Родителите ми не бяха оплескали нищо. Вече не мога да ги виня за моите грешки. Сам съм си виновен за всичко. Съжалявам за начина, по който се държах.