Читать «Сити» онлайн - страница 197

— Офертата на Рикардо Рос е осемдесет и осем милиона. — Къртън пусна плика на масата.

Рикардо си позволи бегла усмивка.

— Моите поздравления — обърна се към него Къртън. — Приемам офертата ви.

Двамата си стиснаха ръцете.

— Хей, я почакайте! — избухна Стал. — Откъде знаете, че той има парите?

Къртън повдигна вежди към Рикардо. Това беше очакван въпрос, но всеки, който познаваше Рикардо поне малко, знаеше, че поеме ли ангажимент за дадена сума, той ще успее да намери парите. Тръстовете на служителите щяха да бъдат първото място, откъдето щеше да тръгне.

— Утре сутринта сумата ще е в независима сметка, Андрю. Ако не, можеш да анулираш офертата ми.

— Достатъчно — заяви Къртън. — Това е всичко, господа.

Стал кипеше от гняв. Той замърмори бясно на Годфри и замята унищожителни погледи към Къртън и Рикардо. Пламтеше от злоба, докато излизаше от залата — дори не си взе довиждане с никого.

Аз също имах проблеми с овладяването на гнева си. Не можех да повярвам на разигралото се пред очите ми. След всичките проблеми, които си бях създал, за да организирам продажбата на „Декер Уорд“, да видя как Рикардо ни я измъква изпод носа! Сега вече имаше пълен контрол върху „Декер“. А си бях мечтал как ще изгуби работата си! Но той ме бе надхитрил. Беше надхитрил всички ни.

Луиш улови погледа ми, повдигна рамене и каза:

— Да си кажем довиждане с лорд Къртън и си тръгваме.

Лорд Къртън се изпъна като струна, докато протягаше ръката си. Тримата се ръкувахме с него.

— Защо го направихте? Знаете, че Рикардо за малко не ви докара до просешка тояга — попита го спокойно Луиш.

Къртън се сви неудобно, но отговори честно.

— Само преди седмица тази фирма струваше едва десет милиона. Сега цената й е осемдесет и осем. Идва момент, когато човек просто трябва да вземе парите, които му се предлагат, и да бяга. А аз мисля, че моментът е точно такъв.

Тръгнахме си, без да обърнем внимание на новия собственик на „Декер Уорд“.

Серджо дойде да вечеря с нас. Луиш беше разочарован от поражението. Не можех обаче да не отбележа начина, по който гледаше Изабел. Тя беше жива и това беше най-важното.

Нямах къде да отида и Луиш настоя да ми плати престоя в хотела още два дни, като ми осигури време да си потърся квартира. Не се оплаквах. Знаех, че имам за какво да се тревожа и какво да планирам, но с Изабел до мен не ми се мислеше за нищо друго, исках само да я чувствам до себе си.

На връщане в хотела заварихме бележка, че някой ни чака в американския бар.

Беше Рикардо. Седеше в ъгъла на бара и галеше чаша газирана вода. Вписваше се добре в околната среда с безупречния си костюм, ризата с монограм, копринената вратовръзка и външния вид на богат латиноамериканец.