Читать «Сити» онлайн - страница 195

— Пристигате тъкмо навреме — каза Луиш. — Всеки момент ще почнем обсъждането на цената.

Седнахме на два празни стола в другия край на дългата маса. Очите на всички бяха вперени в Луиш.

— И така, Чарлз, с какво разполагаме?

Скот-Лидел, търговски банкер до мозъка на костите си, разгледа отчетите с числата пред себе си.

— Въведохме днешните цени от пазара за портфейла от облигации в модела. Както очаквахме, има голяма разлика. При използването на метод първи получихме оценка от шейсет и три милиона лири, докато метод втори ни даде… — той разлисти листовете си — … седемдесет и два милиона.

Онези двадесет милиона, за които бяхме говорили предната седмица, вече бяха минало. Явно пазарът се бе подобрил.

Намеси се Серджо.

— На мен повече ми харесва първият метод. Не хващам вяра и за две пари на тия шконтови парично-потокови оценки. За един търговец на ценни книжа това са пълни глупости.

Луиш се усмихна.

— Знам, Серджо. Но възможност като тази идва само веднъж. Успеем ли да закупим „Декер Уорд“, „Банко Оризонте“ ще се превърне в първата истинска инвестиционна международна банка в Латинска Америка. Това все пак трябва да струва нещо. Какъв казахме, че е максимумът, който можем да си позволим?

— Седемдесет и пет горната граница — каза Серджо. — Отвъд нея вече надхвърляме възможностите на капитала ни. За мен обаче дори и тази сума би била прекалено голяма за покупката на „Декер Уорд“.

Луиш се загледа в числата. После се изправи, отиде до прозореца и се загледа в обедното движение на Лондон. И без да се обръща каза:

— Ще предложим осемдесет милиона лири.

31.

Първият човек, когото видях при влизането си в залата за съвещания на „Декер Уорд“, беше Сидни Стал. Седеше на един стол и от устата му стърчеше пура.

— Здравейте — изграчи той и се ухили победоносно. Мислеше, че ще ни бие. Зад него беше Дуайт Годфри, който избегна погледа ми.

Къртън се надигна иззад масата да ни поздрави; на масата пред него имаше три плика. Игнорирах го. Вниманието ми беше привлечено от мъжа, седнал до него с крак връз крак и цигара в уста.

Рикардо.

Къртън ни представяше едни на други и крякаше около Изабел, но аз не го чувах. Какво правеше тук Рикардо, по дяволите? После бързо хвърлих поглед върху пликовете на масата пред лорд Къртън. Да, бяха три.

— Добър ден, Ник — каза Рикардо. — Здравей, Луиш. — После се обърна към Изабел: — Радвам се да те видя. Не знаех, че са те освободили.

Не казах нищо. Просто рухнах на стола до Луиш.

Имаше много народ: адвокати, съветници, от този род. Много от тях бяхме довели ние. Но за мен те не се брояха. Единственият човек в залата, който имаше значение за мен, беше Рикардо. Макар и да беше натрапник, имаше вид на човек, който знае, че е на мястото си.

— Благодаря ви, че дойдохте лично — каза лорд Къртън. — Според мен това е най-добрият начин да свършим работа. Така ще можете сами да се убедите, че всичко е честно. — Тези думи бяха отправени към Стал и Луиш.