Читать «Сити» онлайн - страница 198

Двамата с Изабел спряхме като вкопани.

— Какво иска този? — попита тя.

— Не знам. Ела да разберем.

Рикардо се изправи, но не протегна ръка. Не изпитвах някакво желание да се ръкувам с него, а погледът на Изабел беше леден.

— Радвам се да ви видя — каза той.

— Не знаехме, че си ти — отвърна Изабел.

— Така ли? — попита той, сякаш това беше неприятен пропуск от страна на някой друг. — Все пак бих се радвал, ако ми отделите няколко минути. Иска ми се да продължа разговора, който имахме с Ник преди две седмици.

Добър начин да привлече вниманието ми.

— Добре — казах и седнах. Изабел ме последва. Рикардо махна на сервитьора и поръча бира за мен и чаша бяло вино за Изабел. Чакахме го да започне.

— Много се радвам, че всичко с теб е свършило благополучно, Изабел — започна той. — Сигурно е било жестоко изпитание. Бих искал да знаеш, че нямам нищо общо с отвличането ти.

Той направи кратка пауза и ни огледа с ясните си сини очи. Приведен леко напред, с ръце положени върху масата, с красиво и открито лице, той изглеждаше така, сякаш казваше истината. Двамата с Изабел обаче само го гледахме мълчаливо. Само това не стигаше, за да му хванем вяра.

Рикардо остави паузата да продължи прекалено дълго.

— Знам, че не ми вярвате, и едва ли трябва да съм изненадан. Моля ви само да ме изслушате. Мисля, че можем да си помогнем взаимно.

Продължавахме да мълчим.

— Ти ми каза много неща, които не ми бяха известни, Ник. Че Изабел е още жива и че похитителите й са настоявали поглъщането да бъде отменено.

— Не ми се стори изненадан тогава — отбелязах.

— Просто не знаех как да реагирам — отвърна той. Гледаше ме в очите. — Не знаех дали ми казваш истината. Беше възможно да ми оказваш натиск, за да се предадем на „Блумфийлд Уайс“. Но когато спомена името на Едуардо, ми мина през ума, че може и да имаш някакво право. Беше възможно да е правил нещо без мое знание. Нямаше да му е за пръв път.

— И така ли се оказа?

— Не. Разговарях с него и той отрече.

— Има си хас да потвърди!

— Ник, аз познавам брат си. Усещам, когато крие нещо от мен, дори да не знам точно какво е. Повярвай ми, той няма връзка със станалото.

— Но нае няколко горили да ме пребият и да съсипят апартамента ми, нали?

Рикардо само вдигна рамене.

— Съжалявам. Понякога прекалено се пали.

— А ти подкупи Ръсел Чърч, за да си сигурен, че аз никога повече няма да работя в Школата за руски изследвания.

— Вярно е — кимна той. — Винаги съм бил безмилостен към хората, които са изменили на екипа. Както знаеш, бях разочарован от теб. Почувствах се така, сякаш ме беше предал.

Усетих как гневът заклокочи у мен.

— Бил съм те предал! — едва сдържах вика си. — А какво ще кажеш за Мартин Белдекос? Беше ли смъртта му следствие от прекален ентусиазъм? Или просто е резултат на нечие разочарование?

— Не, не, не беше. Мислех си, че се е оказал жертва на хотелски обир. А когато те наръгаха на плажа Ипанема, си помислих, че е просто въоръжен грабеж.

— Не беше просто въоръжен грабеж — заявих. — Разбрах го.