Читать «Сити» онлайн - страница 194

— Разбирам. — Капиталът на „Блумфийлд Уайс“ надвишаваше многократно този на „Банко Оризонте“, така че те можеха да платят повече, ако поискат. Сидни Стал обаче не приличаше много на човек, който би се показал щедър в каквото и да било. Все още имахме реален шанс. — Да ти се е обаждал Рикардо?

— Не. Къртън си мисли, че го държи на тъмно, но ние знаем, че той е надушил нещо. Предполагам, че просто се мъчи да се справи с позицията от облигации, като се надява, че заплахата за живота на Изабел ще спре поглъщането по някакъв начин.

— Само че Изабел вече е свободна и той сигурно го е разбрал.

— Да — каза замислено Луиш. — Сигурно е така.

Замълчахме за момент. Всички си мислехме каква ли ще е следващата стъпка на Рикардо.

— Пита ли Франсишко за това? — попита ме Луиш.

— Не, не съм. Той обаче е много хитър. Нито веднъж не спомена да е съпричастен на отвличането по някакъв начин, да не говорим да е играл активна роля в него.

— И ти просто го пусна да си отиде, ей така?

— Да. Бях дал дума. А и освен това Нелсън каза, че ще стане голяма бъркотия с властите, ако се опитаме да ги осъдим.

Луиш въздъхна.

— Срам, но го разбирам. Един ден обаче ще го накарам да си плати.

— Днес ще накараш Рикардо да плати — казах му.

— Да бе, бях забравил — ухили се той.

— Реши ли колко ще дадеш, татко? — попита Изабел.

— Още не — отвърна той. — Зависи от натиска на пазара. Ще го решим непосредствено преди наддаването.

— Кога е то?

— В пет часа. В офиса на „Декер Уорд“ в Сити.

— Ние можем ли да дойдем? — попита Изабел. — Няма да пречим.

— Разбира се — каза Луиш. — Искам и вие да станете свидетели на събитието, без значение дали ще се получи, или не. Елате в „Гърни Крохайм“, когато сте готови.

Луиш ни остави в хотела. Беше ни резервирал отделни стаи, разбира се.

— Кога ще се срещнем? — попитах Изабел. — Или искаш да си отдъхнеш?

Изабел се засмя с онази прелестна дяволита усмивчица, която направо разтапяше сърцето ми.

— Какво ще кажеш за две минутки?

— Идвам — казах.

В един и половина взехме кола за Сити. Не искахме да пропуснем дебатите на Луиш по наддаването.

Кантората на „Гърни Крохайм“ се намираше на стотина метра от тази на „Декер Уорд“, в самото сърце на Сити. Залата им за срещи напомняше повече тази на „Декер“, отколкото на „Блумфийлд Уайс“. Двама баронети от стените ни следяха бдително по маршрута ни към залата, но след като влязохме вътре, картините вече бяха викториански пейзажи, само оригинали. Залата блестеше с полираното си дърво. Нямаше обаче начин да сбъркаме кантората на „Гърни Крохайм“ със селска къща.

Залата беше препълнена. Луиш седеше до един от партньорите си, Серджо Пренцман, който бе изнесъл основната работа по оформянето на офертата. До него бяха седнали двама служители, които нощ след нощ бяха вкарвали числа в компютрите. На масата бяха и двама холандски банкери от КБН и един екип от трима души на „Гърни Крохайм“, предвождан от един директор, Чарлз Скот-Лидел.

Луиш с гордост представи дъщеря си и мен, като ми благодари, че съм я освободил. Всички широко се усмихнаха. Освен че работеха за него, беше ясно, че тези професионалисти от Сити го обичаха.