Читать «Сити» онлайн - страница 192

Изабел дълго се къпа, а после ни разказа за изпитанието си. Грижили се за нея добре. Първите две седмици я държали в една палатка в някакво мазе. После я прехвърлили във фермата, където я затворили в някакъв килер само с едно прозорче, което било плътно заковано. Осигурили й топлина, светлина, храна и напитки. Давали й да се мие веднъж на ден, дали й и радио, носели й книги и вестници. Похитителите й през цялото време носели маски и едва последния ден успяла да види лицето на Зико; скоро обаче се научила да ги разпознава по гласовете. Били петима и я пазели на смени.

Още от самото начало тя решила, че най-добрият й шанс за оцеляване е да им сътрудничи. Често се интересувала за напредъка в преговорите, но те не й казвали нищо. Единствените признаци, по които съдела, че поддържали връзка с баща й, били двете доказателства за живот под формата на въпроси, които била получила. Първият с името на куклата й я накарал да се усмихне. Това било типично за сантименталността на баща й и й напомнило за спокойствието и сигурността на детството й.

Но през цялото това време тя запазила спокойствие. Знаела, че отвличанията траят с месеци, но също така знаела, че баща й ще намери начин да плати откупа за нея. Стана ми ясно, че тя се бе притеснявала много по-малко за собствената си безопасност от нас.

Разказа всичко това на смесица от английски, за мен, и португалски, заради Мария. След като свърши с историята си и разговорът се накъса в хаотични въпроси и отговори, аз излязох от стаята. Макар и да бях прекарал цялото време с тях, в действителност не бях част от семейството им. Грабнах бутилка бира и излязох на балкона да гледам залеза, щастлив, че Изабел най-после е на свобода.

В един момент усетих ръка на рамото си и вдигнах поглед.

— Здравей — каза Изабел.

— Здравей.

Тя ме целуна; косата й се разсипа върху лицето ми. После се изправи и се загледа в морето.

— Не можеш да си представиш какво е да видиш отново морето — каза тя. — Тази гледка. Тези хора. — И след кратка пауза: — Теб.

Топлина от щастие се разля по тялото ми. Беше тъкмо онова, което така бях жадувал да чуя. Прегърнах я и пак я целунах.

Накрая тя се отдръпна и попита:

— Какво ще правиш сега?

— Не знам. Не съм го обмислял. — Което си беше самата истина. Плановете ми не се бяха разпростирали по-далеч от освобождаването на Изабел.

— Татко наистина ли възнамерява да погълне „Декер“? — попита тя.

— Скоро ще разберем. Наддаването е утре следобед. Ще се борят той и „Блумфийлд Уайс“.

— Значи Рикардо най-после загуби? Още не мога да повярвам, че той ми е причинил всичко това. Да организира отвличането ми! Знам, че връзката ни е приключена, но си мислех, че все пак означавам нещо за него.

— Знаеш какъв е — казах. — Когато става дума за оцеляването на „Декер Уорд“, той не би се поколебал пред нищо. Но поне си жива.

Здрачът падаше бързо. Крайбрежните светлини се включиха; снежнобялата пяна на вълните заискри под тях. Често се бях втренчвал в тази гледка, терзан от мисли за Изабел. А сега тя беше тук, до мен.

Мислите ми се прехвърлиха при Луиш в Лондон и утрешното наддаване. Молех се да бъде успешно. Страшно ми се искаше Рикардо да се убеди, че не е непобедим. Че не може да манипулира толкова много човешки съдби, особено моята и тази на Изабел, и да му се разминава безнаказано.