Читать «Сити» онлайн - страница 191

Тя ме погледна, усмихна се и хвана ръката ми.

— Добре съм — отвърна тя. — Толкова ми е хубаво, че вече съм на свобода.

Имах толкова много да й казвам, толкова много да я питам, но исках да го направя, след като се съвземеше напълно, така че се въздържах.

— Къде е баща ми? — попита тя.

— В Лондон.

— В Лондон? — повдигна вежди тя.

— Да. Това е дълга история. Корделия те чака у вас.

— Как е тя? Искам да кажа, нали не…

— Не се тревожи. Добре е. — Усмихнах се. — Расте с всеки изминат ден.

Изабел се усмихна.

— Добре. — След пауза добави: — Той плати ли откуп?

— И това е дълга история.

— Разкажи ми.

— По-късно, когато си отдъхнеш.

— Не, сега ми разкажи. През тези два месеца само това ми беше на ума. Какво става у дома? Разказвай.

И аз й разказах всичко. За първоначалните искания за откуп, за дългото мълчание след пропадналия полицейски рейд и след това за подновените искания, когато предложих „Блумфийлд Уайс“ да погълне „Декер“. Разказах й за възможното съучастие на Рикардо и Едуардо с Франсишко в заговор за убийството на Мартин Белдекос и в организирането на отвличането ни, с цел да предотвратят разкриването на перачницата за пари на Франсишко. И накрая й разказах как откраднахме сина на Франсишко, за да го принудим да ни сътрудничи.

Тя слушаше с все по-нарастващо изумление.

— Значи зад всичко това е бил Рикардо?

— Боя се, че е така — кимнах.

Тя се вгледа през прозореца в предградията на Рио, които бавно се точеха покрай колата.

— Копеле! — изсъска тя. После се обърна към мен. — Изглежда, ще се окажеш прав в мнението си за него.

— Точно в момента не ме вълнува особено кой е прав и кой крив — казах. — Просто съм щастлив, че си жива.

Тя стисна ръката ми.

— Благодаря ти. Благодаря ти за всичко, което си направил за мен.

Шумни приветствия се разнесоха при пристигането ни в апартамента на Луиш. Корделия не искаше да пусне сестра си от прегръдките си, Мария само подскачаше, Фернандо кръжеше около тях. Възбудата изведе Изабел от вцепенението, в което беше изпаднала след освобождаването си, и тя видимо се оживи. Само след минута вече разговаряше с Луиш в Лондон. Сълзи течаха на воля. Португалските думи се сипеха със скорост десет в секунда. Гледах отстрани широко ухилен.

Единственият горчив хап беше Евклид. Корделия беше потресена при вестта за гибелта му. Аз също бях покъртен. Съмнявах се дали Евклид би оцелял още дълго. Корделия се бе оказала права — той беше смел. Беше постъпил глупаво, като се бе опитал да елиминира Зико. Но той беше само на дванадесет години, как бих могъл да го обвинявам в каквото и да било? Той се бе мъчил да спаси сестрата на Корделия и да ни впечатли. И бе загинал с оръжие в ръка, застрелвайки престъпник: според неговите критерии това очевидно бе най-достойната смърт. Но иначе си беше чиста трагедия. Трагедия, за която бяхме отговорни всички: бразилското правителство и средната класа, която допускаше такава бедност и насилие в средите си, и по-специално Нелсън, Корделия и аз, които го бяхме въоръжили и подтикнали към последната му авантюра. Никога нямаше да го забравя.