Читать «Игра на богове» онлайн - страница 272

Лицето на Хауптман бе изкривено от гняв.

— Обеси се в онази мизерна хотелска стая заради теб! — изкрещя той. — Отне живота си, защото те обичаше, а ти й обърна гръб! Съблазни дъщеря ми, поигра си с нея и я изхвърли, когато се отегчи. Мариан бе прекрасно невинно създание. И толкова наивно! Тя наистина бе повярвала, че я обичаш и ще се ожениш за нея!

— Никога не съм искал да я нараня… — подхвана Александър в опит да успокои Хауптман.

Мъжът видимо не бе на себе си и Александър бе твърдо решен да го разкара от къщата, преди Мередит да се събуди.

— Млъкни! — изкрещя Хауптман гневно. — Никога не те е било грижа за чувствата на дъщеря ми… Беше известно как захвърляш жените като износени дрехи! Знам всичко за теб, за онези, които си унищожил. Колко жени са се опитвали да се самоубият заради теб? Гордееш ли се с това?

— Изслушайте ме…

Александър се изправи, но застина на място — бе видял пистолета в ръката на Хауптман.

Паднало насред пътя дърво забави Десан и полицаите в покрайнините на Саутхамптън. Докато се бореха да го изместят, колкото да могат да минат, Десан погледна към сивото заплашително небе.

Бяха ли закъснели вече, запита се той.

Мъжки гласове, които се караха, разбудиха Мередит. Единият беше на Александър, но другият беше непознат. Седна в края на леглото и се опита да определи какво точно става долу. Понеже не чуваше ясно, облече робата и отиде тихо до стълбищната площадка. Долу определено се случваше нещо нередно. Виждаше Александър, но не и лицето на другия. Те не я забелязаха.

— Отдавна чакам този момент. — Мъжът млъкна за кратко. Дишаше тежко и очевидно бе силно афектиран. — Седем години болка… През цялото време търсех оръжие, с което да те унищожа… Дълъг период, но си заслужаваше чакането…

— Чуйте ме, човече!

Тонът на Александър бе напрегнат. Мередит виждаше изписаната по лицето му тревога. Усети как сърцето й лудо заби.

— Каквото и да кажеш, вече няма значение — сряза го мъжът и потрепери от гняв. — Знаеш ли какво е да загубиш човека, който е смисълът на живота ти? Съмнявам се. Не вярвам някога да ти е пукало за когото и да било и едва ли си изпитвал болката, която е неизменна част от мен от онова утро в Женева.

— Знам какво изпитвате… — започна Александър.

— Не, не знаеш! — изкрещя Хауптман. — От къде може да знаеш? Ти си човек, който винаги е използвал хората за свои цели!

— Знаете за мен само онова, което сте чел — подхвърли Александър предпазливо, внимавайки да не предизвика повече враждебност.

— Знам що за човек би използвал невинна уязвима млада жена заради егоистичното си удоволствие! Що за човек е този, който довежда жена до самоубийство? — Гласът на Хауптман стана толкова остър, че Мередит неволно потрепери. — В деня, когато погребах дъщеря си, хер Киракис — продължи мъжът тихо, — дадох обет да посветя живота си да те принудя да заплатиш за греховете си. Отне ми време — повече, отколкото бе по вкуса ми, — но сега съм удовлетворен.