Читать «Игра на богове» онлайн - страница 271

Александър наблюдаваше усилването на вятъра по плажа. Във въздуха хвърчаха отломки от дървета. Непрекъснато слушаше извънредните метеорологични прогнози. Силата на урагана бе отслабнала значително, когато връхлетя Манхатън малко след пладне. Скоростта на вятъра бе паднала до осемдесет километра в час. Съобщаваше се за минимални щети. Бурята щеше да връхлети Лонг Айлънд по време на отлива, следователно силата й щеше да е намаляла още повече. Изпита облекчение. Опасността избледняваше. Реши да не буди Мередит. Тя изкара донякъде неспокойна нощ, а трябваше да си почива. Опита се да позвъни в апартамента им, но не успя. Бурята бе прекъснала телефонните връзки.

Иззвъняването на входната врата го изненада. Не очакваше в ден като днешния човек да е излязъл навън. Отвори, но не позна мъжа насреща.

— Да?

— Господин Киракис — отвърна мъжът тихо, явно разпознал Александър.

— Да? — повтори Александър озадачен.

— Не ме познавате, нали? — попита мъжът със странна усмивка.

— Не — призна Александър.

Чувстваше се объркан и някак неспокоен. Усещаше нещо странно у този човек, но не успяваше да определи защо.

— Казвам се Юлиус Хауптман. — Говореше английски със силен немски акцент. — Аз съм шестият член на банковия консорциум в Цюрих. Искам да поговоря с вас. Много е важно. Ще позволите ли да вляза?

Александър се поколеба за миг; продължаваше да изпитва странно неудобство.

— Разбира се, хер Хауптман. Влезте — покани го той накрая и отстъпи, за да му направи път да мине.

Докато затваряше вратата, безпокойството му нарасна.

Инспектор Десан се опита да се свърже с Александър от външен телефон в Уестхамптън, но откри, че линиите са прекъснати. Изтича обратно до полицейската кола; полите на шлифера му се вееха бясно от вятъра, а из въздуха се носеха клонки и дребни отломки.

— Трябва да стигнем до Саутхамптън възможно най-бързо — заяви той на двамата полицаи. — Няма време за губене!

— Май ще се наложи да изчакаме — обади се един от полицаите. — Опасно е да се кара при такъв вятър. Всичко може да се случи.

— Ако не успеем, може да ги заварим мъртви — обяви Десан мрачно.

— Не знаете кой съм, нали? — попита Хауптман, застанал до камината.

Александър, седнал на дивана, го погледна изненадан.

— Знам. Нали вече се представихте — хер Юлиус Хауптман, единственият член на консорциума, когото не съм виждал по време на преговорите с банкерите в Цюрих.

Мъжът се държеше странно и това безпокоеше Александър. Защо е дошъл? Какво желае? Посещението определено не бе официално.

Хауптман впи студени очи в Александър.

— Точно така си и мислех… Ти дори не си спомняш Мариан, нали?

— Мариан? — повтори Александър. В следващия миг се сети. — Мариан Хауптман… О, Господи…

Бавно поклати глава.

Хауптман го изгледа унищожително.

— Мариан беше моя дъщеря, Киракис — обяви той и хвърли пожълтяла изрезка от женевски вестник пред Александър. — Почина преди седем години. Да ти кажа ли как умря?

— Вече знам — увери го Александър, а мислите му бушуваха.

От всички хора, за които подозираше, че имат желание да го унищожат, нито веднъж не бе му хрумнало, че това ще се окаже бащата на Мариан. Очите му се стрелнаха към горната площадка на стълбището и той мислено се помоли Мередит да не се събуди.