Читать «Игра на богове» онлайн - страница 17

Той кимна:

— Открих „Анджелино“, когато ме наеха в „Сентуриън“. Веднага ми хареса, главно защото няма нищо общо с така наречените „модни“ ресторанти. Никой не идва да види някого или да го видят. — Ухили се. — А дори и да се случи, ще останат разочаровани.

Мередит огледа малкия празен салон.

— Очевидно — съгласи се тя с весели нотки в гласа.

— Лично аз се надявам заведението да си остане такова — сподели Ник и остави вилицата. Мередит се усмихна.

— В такъв случай ще фалира до година — предрече тя и отметна кичур коса.

Ник поклати глава.

— Невинаги е така спокойно. — Помълча и я изгледа одобрително. Носеше семпла бледозелена ленена рокля с тънки презрамки и съвсем малко бижута: наниз дребни перли и малки обици. Косата й падаше свободно върху раменете. — Особено красива си тази вечер — увери я той.

Тя прие комплимента спокойно.

— Благодаря! — Взе си от лазанята. Беше точно каквато я обичаше — обилно полята с разтопен кашкавал. — Май не участваш активно в светския живот в Холивуд.

Той сви рамене.

— Просто си затварям вратата за него. Не ми е в стила.

— Когато те интервюирах, подметна за произхода от средната класа — спомни си тя, докато сервитьорът пълнеше отново чашата й с вино. — От къде си всъщност?

— Лос Анджелис. Израснах в долината Сан Фернандо. — Гребна от спагетите. — А ти от къде си?

За миг Мередит се поколеба.

— Едно от онези градчета в средните щати, за които никой не е чувал. Те са толкова малки, че дори не ги отбелязват на картата и там всеки знае всичко за другите.

— Като в Холивуд — уточни той.

Тя се засмя.

— Не съвсем, но схващаш за какво говоря.

— Защо се махна от там? — попита Ник, леко притеснен да не поема в грешна посока. — Кое те накара да се включиш в тази налудничава надпревара тук?

Тя помисли малко.

— Не знам. Доколкото си спомням, винаги съм изпитвала потребност да се махна. Сякаш не принадлежах истински на онзи свят. Исках да стана някой и съзнавах, че там няма да се получи. — Тонът й даваше ясно да се разбере, че не желае да обсъжда повече темата. — Ами ти? Изпитвал ли си някога потребност да се откъснеш от налудничавата надпревара, както я наричаш?

Той сви рамене.

— Не толкова, колкото исках да скъсам с произхода си — призна Ник. — Постоянно ми се струваше, че животът ми е объркан. Татко беше католик, а мама — еврейка. Семействата им никога не се примириха с този брак, да не говорим за факта, че имаха дете. Излишно е да споменавам, че не ги виждах особено често, докато растях.

Мередит го погледна с очакване да продължи. Господи, помисли си, сблъскал се е със същата емоционална изолация като дете, каквато и тя бе преживяла!

— Татко умря, когато бях на седем — сподели Ник, свъсил леко вежди. — Беше търговски представител. През по-голямата част от времето пътуваше. И един ден просто не се върна. Или поне така си мислех по онова време.

Мередит сведе очи към чинията си.

— Съжалявам — промълви тя.

И продължи наум: добре познавам това чувство.

— Липсваше ми. Но го ненавиждах, задето умря и ни остави без предупреждение, ей така — един ден беше с нас, а на следващия го нямаше — припомни си Ник. — Известно време ми бе трудно да се приспособя. Останахме само с мама, а аз бях единственото еврейче в училището. Доста ме тормозеха. Започнах да прекарвам повечето време вкъщи… Сам… Или ходех на кино. Филмите бяха единственото ми спасение, бягството ми от действителния свят, към който никога не бях принадлежал истински.