Читать «Вечен живот» онлайн - страница 4

Самата аз не можех да помогна на таксиджията. Нямах представа откъде Инси беше научил подобно заклинание, нито пък как да му противодействам, да го разваля или нещо от сорта. През повечето време гледах да стоя настрана от магиката, с която безсмъртните се раждат и която беше толкова естествена за нас. Създаваше прекалено много проблеми, пък и обикновено ме караше да се чувствам зле физически. Последният път, когато си бях играла с магика, беше просто за да накарам някой да влезе през вратата или да се залее с кафе. Пък и това беше преди векове. Никога не бях правила нещо подобно.

Без да ми обръща внимание, Иносенсио погледна към лежащия в краката му шофьор.

— Така е, друже — каза той тихо. Таксиджията с усилие фокусира изпълнените си с болка очи върху него. — Така става, когато се държиш грубо с приятелите ми, нали разбираш? Надявам се, че си си научил урока.

Шофьорът не можеше дори да простене и аз осъзнах, че е под влияние на заклинание за онемяване. Истинско заклинание за онемяване — мисля, че досега бях виждала такова само веднъж или два пъти за стотици години. Още по-малко…

— Хайде, развали го — казах нетърпеливо. Никога не бях виждала Инси да се държи така или да прави нещо подобно. — Даде му добър урок. Другите ни чакат, така че просто развали заклинанието и можем да тръгваме.

Инси сви рамене и хвана ръката ми в силна, болезнена хватка.

— Не мога да го разваля, любов моя — призна той и вдигна ръката ми към устните си, за да я целуне. Дръпна ме след себе си към „Подземието“, а аз погледнах през рамо към таксиджията.

— Не можеш да го развалиш? Счупил си гръбнака му завинаги? — Зяпнах Инси, моя най-добър приятел през изминалия век. Той ми се ухили в отговор. Прекрасното му лице бе увенчано с ореола от светлината на уличната лампа.

— Така и така бях започнал, реших че мога да го ударя с тежката артилерия — каза той весело.

Гледах го с увиснало чене.

— Какво следва в такъв случай? Ще натикаш Стратън в дробилка за дърва? — Усетих как повишавам тон, докато сгъстяващата се мъгла мокреше лицето ми. Инси се разсмя, целуна ме по косата и тръгна към бара, като ме повлече след себе си. В тези мигове виждах нещо различно в очите му — нещо повече от обичайното безразличие, повече от обикновеното желание да си отмъсти. Инси се бе забавлявал, докато чупеше гръбнака на този мъж, беше се наслаждавал, докато гледаше как някой се гърчи от болка и ужас. Случилото се беше възбуждащо за него.

Мислите ми препускаха трескаво. Трябваше ли да се обадя на 999? Дали вече беше прекалено късно за таксиджията? Дали щеше да умре? Дали не умираше в момента? Дръпнах се от Инси и понечих да се върна, но в този момент усетих вибрациите от басовите барабани на някаква група, които караха земята под краката ми да вибрира. „Подземието“ ми се струваше като друг свят, друга реалност, която ме мамеше, успокояваше ме с шума си, позволяваше ми да оставя зад гърба си ужасния шок от мисълта за парализирания таксиджия. Желаех това толкова неистово, че просто трябваше да се поддам на този зов.