Читать «Вечен живот» онлайн - страница 6

— Нас? Какво е това отзад на врата ти?

Погледнах през рамо към него — беше приседнал върху облегалката на диванчето с питие в едната ръка и дълга цигара, проблясваща в другата. Очите му бяха черни дупки, искрящи срещу мен в мрака.

Сърцето блъскаше силно в гърдите ми. Не преигравай, Насти.

— Нищо — свих рамене аз и се отпуснах отново в обятията на Джейс.

— Нас? — гласът на Инси беше тих, но твърд. — Знаеш ли, така като се замисля, не си спомням някога да съм виждал задната част на врата ти.

Насилих се да се засмея и вдигнах очи, въпреки че Джейс се опитваше да ме целува.

— Не ставай глупав, разбира се, че си. А сега чупката. Тук сме малко заети.

— Татуировка ли е?

Увих шала по-плътно около врата си.

— Да. Татуирала съм си надписа „Ако можеш да прочетеш това, значи си прекалено шибано близо“. Сега чупката!

За мое облекчение Инси се разсмя и си тръгна. Когато го зърнах за последно, някакво красиво момиче с прилепнала лъскава рокля се беше обвило около него като змия.

Колкото до мен, аз просто не си позволявах да мисля отново за шофьора на таксито. Когато мисълта или образът се опитваха да изплуват, стисвах здраво очи и си вземах ново питие. На следващата сутрин обаче всичко се върна при мен: лицето на таксиджията, агонията, изписана върху него. Той никога повече нямаше да ходи, никога повече нямаше да шофира, защото Иносенсио беше пречупил гръбнака му и го беше зарязал на една мокра лондонска улица в състояние, което беше по-лошо от смъртта.

А аз не бях направила нищо, нищичко. Просто си бях тръгнала.

Хубавото на това да си безсмъртен е, че не можеш буквално да се напиеш до смърт като обикновените пияндета. Лошото на това да си безсмъртен е, че не можеш буквално да се напиеш до смърт, така че се събуждаш на следващата или може би на по-следващата сутрин и изпитваш всичко онова, което би ти било спестено, ако имаше късмета да пукнеш.

Когато най-сетне успях да накарам очите си да се задържат отворени за повече от няколко секунди, установих, че навън е светло. Огледах размиващата се пред очите ми стая и видях прозорец. Светлината, проникваща през него, беше бледа и с розов оттенък, което означаваше, че се зазорява или че пада здрач. Едно от двете. Или пък може би кварталът гореше. Винаги съществува и такава вероятност.

Знаех, че ще стане много лошо, ако се опитам да седна, така че се надигнах много бавно, помествайки тялото си част по част. Оставих главата си за последно и я вдигнах внимателно на няколко инча от леглото. Избелелите жълти рози върху голия дюшек бавно придобиха очертания. Дюшек, без чаршафи. Прозорец със светлина. Боядисани в черно тухлени стени, като на фабрика или нещо подобно.

Извърнах бавно глава и видях друго спящо тяло, някакъв тип с рошава зелена коса, дебел сребърен ланец на врата и татуировка на виещ се дракон, заемаща по-голямата част от гърба му. Уф… Джеф? Джейсън? Джак? Почти бях сигурна, че е нещо, започващо с Дж.