Читать «Вечен живот» онлайн - страница 173

Бавно се изправих на крака. Бях схваната, неспособна да мисля или да чувствам. Зачудих се дали не са убили и мен, дали в момента не бях просто един дух. Наложи ми се да прекрача тялото на Ейдис, след това тялото на Хаакон. Предположих, че ако бях дух, просто щях да прелетя над тях.

Вратата на кабинета беше разбита и аз тръгнах към нея, когато с периферното си зрение видях една от стените да помръдва. Погледнах я и видях движението отново — тясно каменно парче точно до големия шкаф се отмести встрани. Коленичих до него, докосвайки, без да искам, напоените с кръв коси на Зигмундур.

От процепа надникна ужасено женско лице. Жената огледа стаята и притисна длан към устните си, за да не изпищи. Примигнах и я разпознах: това беше Гилдун Харалдщотир, съпругата на бащиния ми коняр. До нея се появи и мъж. Степан, съпругът й. Лицето му се изкриви от ужас и мъка и той постави ръка на рамото й.

Изправих се.

И двамата подскочиха уплашено, когато ме видяха да стоя сред труповете и пламъците. С разтворени в безмълвен писък устни, Гилдун ми махна да отида при нея. Бавно се насочих натам, едва осъзнавайки какво точно правя. Нещо изхрущя под крака ми и аз сведох очи надолу. Видях тежката златна верижка от амулета на майка ми. Самият амулет липсваше, а главата на мама беше отсечена. Направих нова крачка към Гилдун, оставяйки верижката да си лежи на пода.

Конярят и жена му ми махаха да побързам. Никога досега не бях виждала тази тайна врата и нямах представа накъде води. Сега започнах да разбирам защо мама ни бе довела в кабинета. Нещата обаче явно се бяха развили прекалено бързо и тя не бе успяла да ни отведе до тайния тунел за бягство. Или пък вратата към него можеше да се отвори само от другата страна. Не знаех. Никога нямаше да разбера.

Пламъците облизваха краищата на килима под краката ми. След миг нощницата ми щеше да пламне. Още нямах представа, че съм безсмъртна, а и току-що бях видяла как семейството ми бе избито. Знаех, че смъртта от огън би била много неприятна. Направих още една крачка и стъпих върху нещо. Страхувах се, че може да е нечия ръка, не исках да поглеждам надолу. Въпреки това го направих. Сред пламъците лежеше майчиният ми амулет. Или поне половината от него. Другата, върху която се намираше лунният камък, липсваше. Бързо се огледах за нея, но не я видях никъде. Наведох се и вдигнах парчето от амулета, но то изгори ръката ми, така че веднага го пуснах.

— Лиля, побързай! — гласът на Гилдун беше приглушен и уплашен. — Пожарът!

Откъснах подгъва от нощницата си и увих дългата лента плат около ръката си. Вдигнах амулета, след което отново погледнах към Гилдун. След още няколко крачки бях при нея и Степан протегна ръце, хвана ме и ме издърпа в мрачния тунел. Гилдун затвори вратата зад нас и взе факлата си. Степан стисна здраво ръката ми и ме поведе бързо надолу по тунела.