Читать «Вечен живот» онлайн - страница 172

Зигмундур се олюляваше и стенеше от болка, но въпреки това успя да вдигне меча с другата си ръка. Тогава брадвата на нашественика се завъртя отново и главата на брат ми падна на земята, последвана от бавно свличащото се тяло.

Скрита зад полите на майка си, аз чувах нейната груба, мрачна, кошмарна песен, видях светкавиците, изригнали от ръцете й, които се забиваха безмилостно в лицата на варварите, изгаряйки очите им. Те падаха назад с писъци, но на тяхно място идваха нови и нови.

Някой отсече главата на Ейдис и тя падна като покосено от сърп цвете на полето. Главата й остана съвсем близо до тялото й очите й продължиха да примигват, а ръцете й потрепваха. Тежък ботуш изрита главата на няколко фута встрани и след няколко минути очите й се затвориха.

Тинна беше следващата. Тя винаги беше мразила битките и мечовете, винаги се опитваше да се измъкне от тренировките. Сега стоеше, облечена в нощничката си, с лице бяло като платно, а мечът се изплъзна от ръката й. Един от мъжете пристъпи напред, хвана я и я метна на рамото си. Докато излизаше от стаята обаче, няколко от стражите на баща ми го нападнаха и забиха мечове в корема му. Вътрешностите му се разпиляха по пода.

Нечия брадва отсече главата на Тинна. Най-едрият и най-възрастен от мъжете крещеше заповеди — все още беше жив, макар да бе оплискан с толкова много кръв, че боята от лицето му се отмиваше. Говореше на диалект, който се различаваше от нашия, но все пак бе достатъчно подобен, за да различа думите: „Убийте ги всичките! Не оставяйте никого жив! Дори и децата! Ако дори един остане жив, той ще прокълне тяхната магика!“.

Хаакон се стовари на колене, а малките му ръчички все още стискаха кинжала. Някакъв мъж се втурна към него, а той инстинктивно вдигна ръце и заби острието в глезена му. След секунда най-малкият ми брат също беше мъртъв.

Майка ми се бе изправила, висока, ужасяваща и могъща. Видях как във въздуха проблесна мълния и се заби в окото на най-едрия варварин. Очната ябълка избухна и мъжът с писък изпусна брадвата си и притисна ръка към кървавата дупка в лицето си. Докато майка ми вдигаше отново ръце, нашественикът завъртя меча, който държеше в другата си ръка, по-бързо, отколкото смятах, че е възможно. Тялото на майка ми трепна от удара и после бавно, много бавно тя започна да пада назад. Вкопчих се още по-здраво в полите й и стиснах очи, а тя се стовари право върху мен. Главата ми се удари в каменния под толкова силно, че пред очите ми заиграха звезди, а хаосът в стаята избледня за момент. Усещах тежестта на майчиното ми тяло, а платът на вълнената й рокля ме задушаваше. Не виждах нищо, не можех да помръдна. Крясъците бяха приглушени. Носът ми се изпълни с ужасяващи миризми на горяща коса, горящи дрехи, горяща плът.

Не знам колко дълго съм лежала там. В някакъв момент настана тишина, но аз не помръдвах от мястото си, въпреки че почти не можех да дишам. Димът изпълваше ноздрите ми, изгаряше гърлото ми. Най-накрая осъзнах, че наистина не мога да дишам. Бутнах внимателно тялото на майка ми, но бързо установих, че ще трябва да забия крака в пода и да вложа повече сила. Тя се изтърколи от мен. Отворих очи. В стаята не беше останал жив човек. Край мен лежаха телата на братята и сестрите ми. Лицето на майка ми, все още ослепително красиво, беше на метър от мен. Коридорът отвън беше празен. Чух приглушени викове отвън. Замъкът под мен гореше, цялата стая бе обхваната от пламъци, а топлината беше почти непоносима.