Читать «Вечен живот» онлайн - страница 175

Прокарах леко малката четка по топлите силни крака на Титус. Щеше ми се някога да бях имала всичките тези модерни инструменти, за да се бях грижила по-добре за Мъхливка. Бях правила за нея всичко, което бе по силите ми, но тя щеше да бъде толкова по-щастлива в тази първокласна конюшня, заредена с цели бали сено от тимотейка.

Всичко това се бе случило толкова отдавна. Онова беше тогава, това беше сега. Ръката ми се стегна. Една мисъл избухна в мозъка ми като ярка бяла светлина и аз с удивление проумях думите на Ривър. Тогава аз бях там, в едно друго време, в един друг, далечен свят, а самата аз бях съвсем различен човек. Сега бях тук, точно тук, в настоящето, а това бях аз сега. Вече не бях там, вече не бях онова момиче. Незнайно защо, никога досега не бях осъзнавала напълно тези неща.

Може би това, което Ривър имаше предвид, беше, че самото време е като река, която непрестанно се движи напред, и реално човек се озовава в нови води всеки ден, всеки час. Досега бях възприемала целия си живот като езеро. Езеро, в което всичко оставаше завинаги непроменено. Всичките ми изживявания, всички хора, с които съм била, всичко, което бях притежавала, всичко, което бях изгубила… носех тези неща с мен през цялото време. Те бяха изграждали пласт след пласт от моята все по-твърда черупка, подобно на шеллак върху японска кутийка. Тази черупка, която ме бе задушавала, която ме бе карала да се чувствам полумъртва, неспособна да взаимодействам нормално с нищо и никого.

Времето, което бях прекарала тук, по-малко дори от два месеца, беше обелвало бавно тези пластове, един по един. И моето окаяно, уплашено и затворено в себе си аз беше започнало да излиза на бял свят, разлиствайки се подобно на почти изсъхнало цвете, докоснато от дъждовните капки. Защо това се случваше? Защо се оставях на тази промяна след толкова дълго време?

На същия този ден преди повече от 440 години бях лежала върху почернялата земя на бащините ми владения и бях плакала от страх и болка. Последната връзка със стария ми живот беше разкъсана след смъртта на Асмундур. Тогава наистина почувствах, че съм изгубила всичко — семейството, дома, осиновителите, съпруга си, любимия си кон и моето единствено дете, което бе живяло, без да го забележа, и бе починало, преди да осъзная какво става. Вече не ми бе останало нищичко, нямаше къде да отида. Вече не бях никоя — не бях дъщеря, не бях съпруга, не бях дори нечий приятел.

На следващия ден, когато най-сетне успях да се изправя на крака, събрах багажа си и поех по пътя, по-далеч от това място на ужас, смърт и загуба. Вървях, докато не открих някакво високо растение с месести листа, обкичено с красиви пурпурни цветове. Изядох голяма част от него, давех се с цветовете и едва преглъщах твърдите, жилави листа. Нашата перачка някога ни беше казала, че самакитката е смъртоносно отровна и никога не бива да я докосваме.

Изядох толкова, колкото можах, чак докато усетих как отровата започна да изгаря устата ми. Ръцете ми изтръпнаха и се превих надве заради жестока болка в стомаха. Плаках, пищях и повръщах с часове чак докато не изгубих съзнание.