Читать «Вечен живот» онлайн - страница 171

Нашествениците винаги разрушаваха градовете — палеха всичко, взимаха със себе си или избиваха добитъка, отвличаха или избиваха местните жители. Винаги обаче оставаха обгорените скелети на колибите, основите, комините. Понякога разрухата не беше пълна и хората имаха възможност да построят отново домовете си, но това не се случваше често. В онези времена имаше вярване, че ордите на нашествениците са следвани от кръвожадни тролове, така че останките от къщите бяха оставяни на чудовищата, а оцелелите изграждаха ново селище някъде наблизо.

Но това… никога не бях виждала нещо подобно. Огромната каменна постройка, с най-малкото четиринайсет стаи, беше превърната в прах. Освен това, за разлика от пътя, водещ насам, нищо не бе пораснало на мястото, където се бе издигал семейният ни хрокур; дори природата не бе посмяла да се върне на това място. Знаех, че след пожар всичко израства отново, понякога дори по-буйно от преди, но земята тук бе останала гола, черна и напукана.

Свалих торбата от рамото си и седнах на земята. Завръщането ми беше напразно. Тук нямаше никой, който да ми разкаже какво се е случило. Тайничко се бях надявала да открия някои от книгите на фадир, може би малко пообгорени, но скрити под отломките. Или пък бижутата на майка ми, нещо, което грабителите са пропуснали. Тук обаче нямаше нищо и никого. Сякаш никога не бе имало. Потърках задната част на врата си. Това беше мястото, където бях прекарала първите десет години от живота си, където бях имала истинско семейство. Ние бяхме богати; татко беше могъщ. Важни хора изминаваха огромни разстояния само за да се срещнат с него. Имахме слуги и учители, книги и музикални инструменти, коне и дори малка каручка, теглена от кози, за моето малко братче.

Сега тук нямаше нищо. Аз нямах нищо. Нямах никого.

През онази нощ бях видяла как главата на баща ми падна в камината и се изтърколи по пода. Бях видяла как майка ми одра един човек жив, а после Зигмундур му отсече главата. Бях оставила моята по-голяма сестра и малкото ми братче и бях изтичала при майка ми, за да се вкопча в полите на роклята й. В съзнанието ми тази сцена бе съставена от отделни, откъслечни образи и разпилени звуци. Отвън в коридора имаше мъже, толкова много мъже. Замъкът гореше, всичко в двора гореше. Конете и овцете пищяха. Децата на слугите ни плачеха. Понякога чувах как тези плачове рязко секваха.

Тялото на одрания варварин лежеше на пода, всеки сантиметър от него кървеше. В следващия миг по-едрият нашественик, онзи със златисточервената коса и боядисаното лице, нададе гърлен рев и се пресегна над рамото си, за да сграбчи бойната си брадва. Всичко сякаш се случваше в един безкраен забавен каданс. Видях как металното острие изсвистя във въздуха и как брат ми се опита непохватно да отскочи назад, видях как брадвата се заби в рамото му, почти отсичайки дясната му ръка. Зигмундур закрещя, а след това в стаята нахлуха още берсерки. Някои от тях останаха да пазят пред вратата и посичаха стражите на баща ми, които тичаха по коридора към нас.