Читать «Вечен живот» онлайн - страница 157

Предполагам, че безсмъртните и маговете осигуряват процъфтяването на търговията със сол. Кръгът беше съвършен, все едно бе начертан с пергел. Всички влязохме през „вратичката“ и започнахме да се настаняваме. Надявах се, че няма да правим нищо гадно. Наистина бях на ръба и изобщо, ама по никакъв начин нямах нужда от нови спомени или видения точно в момента. Въпреки това осъзнавах, че всъщност вече съм видяла най-неприятните неща в последно време. Спомените, които бях потискала с векове, бяха извлечени навън. В гардероба ми не бяха останали особено много скелети. Въпреки това не бих имала нищо против малко почивка. Какво ли щеше да стане, ако просто прекрачех кръга от сол? Дали главата ми щеше да експлодира? Или стаята щеше да пламне? Какво?

Внимателно приседнах между Рейчъл и Чарлз, докато Нел, разбира се, побърза да се настани до Рейн, избутвайки леко Ан, за да си освободи място. Видях как Ан я стрелна с поглед. Кръгът беше толкова малък, че коленете ни се допираха.

Ан постави дебела бяла свещ в центъра на кръга до купичката с камъните и промърмори няколко думи. Щракна с пръсти до фитила на свещта и той се запали. Яко!

— Няма нужда да заемам енергията ви за пречистването, така че просто ме наблюдавайте — каза Ан, след което затвори очи и започна да припява. Думите ми звучаха като келтски — тежки и красиви, плашещи и неземни. Тя постави ръце край свещта, след което ги вдигна към лицето си, все едно загребваше енергия от пламъка. После разтвори длани над сребърната купичка, изсипвайки събраната енергия.

Почти ахнах, когато солта в купичката бе обхваната от бледи синкави пламъци. Знаех, че солта е абсолютно незапалима, Брин дори я беше използвала, за да загаси пожар в кухнята. Въпреки това тази тук гореше, но без да изгаря. След няколко минути Ан сниши глас и огънят угасна с тих пукот. Тя веднага вкара ръка в купичката и извади хелиотропа на Рейн.

— Внимателно — предупреди. — Солта е хладна, но камъните са се нагрели.

Всички получихме камъните си обратно. Стори ми се, че моят изглежда още по-красив и блестящ, сякаш в него бе затворена небесна звезда. Леле, чуйте ме каква съм поетична! Както и да е, исках да притисна лунния камък до гърдите си, да го люлея в ръка. Обичах това малко бяло късче така, както никой никога не бе обичал камък. Беше доста… извратено.

— Сега ще се обвържем с камъните си — каза Ан и вдигна своя. Беше назъбено парче обсидиан, голямо колкото пръста й.

— Ъъ… такова… ние всъщност кръг ли ще правим? — попитах, оглеждайки стаята в търсене на място, където бих могла да се издрайфам.

— Да — отвърна Ан. Тя се приведе напред и бързо начерта руните — или пък може би магическите знаци? — върху челото, гърлото и задната част на ръцете ми.

Нел ме погледна снизходително — новачката със слабия стомах.

— Аз ще ръководя обвързването — каза Ан. — Сложете камъка в лявата си длан и го покрийте с дясната, ето така. — Тя ни показа. — Просто… влезте в контакт с вашата сила и когато сте готови, повторете думите, които казвам. Разбрахте ли?