Читать «Вечен живот» онлайн - страница 155

— Нел? Сега си ти.

Нел побърза да затвори учи и с усмивка мушна ръка в торбичката. Известно време муча тихичко, сякаш за да покаже на всички колко силно се е концентрирала. Наблюдавах я, чудейки се каква ли беше нейната история. Тя беше едва на осемдесет, от Англия, което означаваше, че е родена някъде през двайсетте години на миналия век. Значи е била на около двайсет по време на Втората световна война. Защо беше тук? Защо бе толкова обсебена от идеята да бъде с Рейн? Само почакай да разбереш, че той всъщност е берсерк, красавице, Зимния касапин. Всъщност щеше ли това да промени отношението й?

Нел извади син камък, прошарен с бели нишки.

— О, много е хубав — възкликна тя. — И освен това ми отива на очите!

Тя го вдигна пред лицето си и започна да пърха с клепки. Чарлз се усмихна.

— Знаеш ли какво е това? — попита Ан.

— Да, разбира се — отвърна бързо Нел. — Това е…

Мълчание. Още мълчание. Ехо, часовникът тиктака…

— Содалит? — предположих аз.

Нел ме погледна изпепеляващо.

— Точно така, точно така, содалит.

— Правилно — каза Ан. — А какви са свойствата му?

Нел замлъкна отново. Самата аз продължавах да се ровя из списъците със скъпоценни камъни, кристали, метали, масла, билки, звезди, елементи, животни, растения, бла-бла-бла, които ми бяха набивали в главата, откакто бях дошла тук. Бях научила може би половин процент от всичко, което искаха да знам. Нел обаче беше тук от няколко години, освен това лично беше пожелала да дойде на урока тази вечер.

Тя се усмихна неуверено и се изчерви чаровно, докато търсеше отговора с всички сили. Извърна поглед към Рейн, сякаш се надяваше, че той ще й подскаже. Рейн обаче въртеше своя хелиотроп между пръстите си, без да вдига очи от него. Този мъж беше опустошавал селище след селище. Бях виждала труповете, които ордата му бе оставяла след себе си. Баща му беше убил моя баща. Майка ми и брат ми бяха убили неговия брат. Баща му беше избил всички други освен мен. И въпреки това все още можех да си спомня вкуса на устните му, тялото му, притиснато към моето сред сладостния аромат на сеното, топлината на кожата му, под пръстите ми. Настояще и минало. Твърде много реалности.

— Настасия? — Ан се обърна към мен. — Лунният камък избра теб. Какви са свойствата му?

Нел беше засрамена и се опитваше да не го показва. Прогоних Рейн от мислите си и опитах да се съсредоточа върху настоящето, прехвърляйки през главата си всичко, което знаех за лунния камък. Ами… гладък е? Беличък? Погледнах към камъка в ръката ми. Беше тежък и топъл. Чувствах се малко глупаво, задето си го харесвах толкова много. Дали майка ми беше обичала своя по същия начин?

— Винаги е оформян като кабошон за да се подчертае ефектът на котешкото око — казах бавно. — Рядко бива фасетиран.

— Точно така. Какво друго?

Замислих се за химическия му състав, как се е образувал или откъде произхождаше. Цейлон? Оттам май бяха сапфирите. Уф…

— Той е свързван с луната — спомних си внезапно. Думите се появиха в съзнанието ми сякаш от нищото. — Хората са вярвали, че неговото котешко око нараства или намалява в зависимост от лунните цикли.