Читать «Вечен живот» онлайн - страница 153

— С удоволствие — възкликна Рейчъл.

— Чарлз?

— Страхотно, благодаря — каза Чарлз, докато отнасяше чинията си към кухнята.

— Рейн? — продължи Ан. — И Настасия.

Настана тишина.

Всеки един от нас чакаше другият да откаже. Чакахме. Чаааакааааахме…

— Добре — каза Ан. — Ще се видим в зелената стая след десет минути.

— Може ли да се присъединя? — Нел леко бе прекалила с пламенността в тона си — Направо си умирам да поработя още със скъпоценните камъни.

Ан се поколеба за момент, след което кимна:

— Добре, хубаво.

Нел засия от щастие.

Погледнах начумерено към Ривър. Изражението й беше съчувствено, но също така сякаш ме предизвикваше да отстъпя. Станах и си занесох чинията в кухнята.

* * *

— Не си съсредоточена. — Гласът на Ан беше търпелив. Дори прекалено търпелив.

Отворих очи. Намирах се в една и съща класна стая с човека, чието семейство беше убило моето семейство. Чието семейство беше убито от моето семейство. Стояхме и се опитвахме да осъществим връзка с камъни. Бях седнала максимално далеч от него, а Нел, разбира се, му се беше лепнала. Истинската му самоличност и ролята, която бе изиграл в живота ми, все още ми изглеждаха сюрреалистични. Същината на спомените и преживяванията, от които се бях опитвала да се абстрахирам в продължение на четиристотин години, стоеше на метър от мен от плът и кръв. Това беше като да се боря с чудовището, криещо се под леглото ми, но хиляди пъти по-ужасно. Чудовището беше тук. Най-лошият ми кошмар беше облечен в зелена вълнена риза и дънки, ухаеше на прах за пране и чист есенен въздух.

Седяхме в редица край дълга маса. Ан ни поднасяше кадифена торбичка, пълна с различни камъни и кристали, а ние трябваше да затворим очи, да бръкнем вътре и да изберем дрънкулката, която от своя страна трябваше да избере нас. Яко. На това му се казва качествен инструктаж. Нещата тук изглеждаха дори по-индивидуални, отколкото при работата с металите, а избраният камък щеше да повлияе на начина, по който правехме магика.

Чарлз бръкна първи и си избра тигрово око (или пък беше избран от него).

— Еха — възкликна той. — Тигровите очи са последният писък на модата този сезон.

Бързо угасващата следобедна светлина пламтеше в червената му коса, а зелените му очи искряха весело. Той записа нещо в подвързаното си с кожа тефтерче с равния си, наклонен надясно почерк.

Рейчъл беше извадила аметист, чийто дълбок пурпурен цвят контрастираше прекрасно с маслиновата й кожа и черните й коси. Както обикновено, тя не се усмихна — по принцип го правеше много рядко — така че просто вдигна камъка пред лицето си и го огледа със сериозно изражение.

— Рейн? Сега е твой ред. Просто бръкни вътре, освободи съзнанието си и същевременно се концентрирай. — Ан поднесе торбичката пред него. Силната му ръка едва успя да се промуши в тесния отвор. Същите тези дълги пръсти снощи се бяха плъзнали под пуловера ми. И също така бяха помогнали да разбият вратите на бащиния ми замък и да избият всички в него. Миналото и настоящето ми се сблъскваха със страшна сила, а аз трябваше да стоя в тази стая и да се преструвам, че всичко е наред.