Читать «Вечен живот» онлайн - страница 154

Секундите отминаваха. Всички ние чакахме. Рейн затвори очи и аз най-сетне имах възможност да огледам отново лицето му, без той да ме види. Опитах се да намеря върху него отсянка от кръвожадността и страстта му. Извърнах поглед.

Той бавно извади ръката си и я разтвори. В дланта му лежеше тъмнозелен камък, изпъстрен с червени точици.

— Хелиотроп — каза Ан, а аз си помислих: „Колко подходящо“. — Какви са свойствата му? Кой може да ми каже?

— Този камък провокира… откровеността — промълви Рейн, а на мен ми хрумна, че Нел наистина вярва, че той е на 267 години. Тя не знаеше истината за него, за разлика от мен. — Честността. Той успокоява тревогите. Хората вярват, че ако притиснеш хелиотроп към рана, ще спреш кървенето. Някога воините са носили амулети от кървав камък, защото са смятали, че те ги правят неуязвими в битките. — Тонът му беше странно безизразен, докато въртеше камъка между пръстите си.

— Много добре — кимна Ан. — Настасия? Твой ред е. — Тя разтвори торбичката пред мен.

Мушнах ръка вътре и раздвижих пръсти. Камък. Камък. Кристал. Може би камък. Кристал? Уф, на кого му пукаше всъщност. Просто хванах нещо и го измъкнах. Беше нешлифован изумруд с размера и формата на бадем.

— Не, не е този — каза Ан тихо, но уверено.

Вдигнах очи към нея. Откъде можеше да знае?

— Затвори очи и се съсредоточи — настоя Ан. — Там вътре има един скъпоценен камък, който е предопределен за теб. Той иска да бъде с теб. Опитай отново.

Затворих смутено очи и се опитах да прочистя съзнанието си от всякакви мисли. В което всъщност нямаше никакъв смисъл — не се ли очакваше да мисля за камъни, кристали и магика? Ела, малко камъченце, пис-пис-пис… ела при мама…

Исках просто да измъкна друг камък от торбичката, но Ан най-вероятно пак щеше да каже, че не е този и трябва да опитам отново. Откъде можеше да разбере? И как всъщност се очакваше аз да разбера? Това бяха поредните вещерски простотии…

Почувствах вибрациите. Слаби, едва доловими трептения, когато пръстите ми се плъзнаха по един от камъните. Пробвах с друг. Беше гладък, студен и съвършено неподвижен. Върнах се към предишния и отново го усетих как завибрира под пръстите ми. Ан ли правеше нещо? Това някакъв номер ли беше?

Отворих очи и я погледнах намръщено. Ясните й сини очи ме наблюдаваха напрегнато. Ръцете, с които държеше торбичката, бяха съвършено спокойни и неподвижни.

— Да? — попита ме тя.

Вече усещах как камъкът започна да се затопля под пръстите ми. Едната му страна беше равна и шлифована, а другата — начупена и назъбена. Вибрациите напомняха за туптенето на човешко сърце. Хванах го в ръка и изведнъж ме изпълни чувство на щастие.

Извадих камъка и го погледнах. Беше с размерите на голяма череша и приличаше на… замръзнала капка мляко. Същият като камъка от амулета на майка ми. Беше красив, мистериозен. Направо се влюбих в него. А той беше влюбен в мен.

— Да — каза доволно Ан. — Това е той. Можеш да го усетиш.

Кимнах, без да кажа нищо, леко уплашена. Реално погледнато, бях тук, защото отчаяно исках да повярвам в методите на тези хора, но част от мен продължаваше да се изненадва, когато видех, че методите им наистина работят.