Читать «Вечен живот» онлайн - страница 151

Дрей сви рамене с непроницаемо изражение, а после седна нормално и хвана чашата си с две ръце като малко дете.

— Ходиш ли на работа? — попитах.

Тя отново сви рамене. Изглеждаше отегчена.

Запитах се какво ли би направила Ривър на мое място.

В спусналото се над масата ни мълчание, настоящето се отдръпна и споменът за Рейн избухна в съзнанието ми. Аз го бях целувала. Той бе целувал мен. Натискахме се като луди в сеновала. Бях готова да стигна много по-далеч. Като се изключи моментът със Зимния касапин.

Родителите ми. О, Боже.

Дрей ме изтръгна от мислите ми:

— Защо си се изрусила?

Трябваха ми няколко секунди, за да осъзная къде се намирам.

— Не съм. Това е естественият цвят на косата ми. Като ми писне, мисля да я боядисам червена.

— Недей — каза тя, докато оглеждаше рошавата ми, дълга до раменете коса. — Естественият ти цвят е готин. Аз дори не помня какъв точно беше моят.

— Усещането ми е познато.

Отново потънахме в мълчание за няколко минути. Скоро трябваше да си вървя. Обикновено се прибирах директно вкъщи след работа, но това беше, защото обикновено някой друг ме караше до Ривърс Едж. Обичах свободата и независимостта, които ми даваше моята жадна за бензин бричка.

— Както и да е — наруши тишината Дрей. — Наоколо няма никаква свястна работа. Това място е мъртво.

Изсумтях:

— Права си.

Отпих глътка от гъстото си кафе, след което пуснах в чашата още две бучки захар.

Думите ми като че я изненадаха. Тя явно бе очаквала да защитя родния й град.

— Хората тук… те не ме харесват — промълви. — Смятат, че ще пропадна, също като… роднините ми.

— Хората тук не те харесват?

Дрей кимна предизвикателно.

Погледнах я невярващо:

— И на теб ти пука какво мислят за теб някакви селяндури в едно зачукано градче?

Тя примигна.

— Дрей. Това е просто един малък град. Той не е единственото място за живеене на света или дори в Америка. Или дори в Масачузетс. Това са само шепа хора, просто точица на големия екран. Тяхното мнение не значи нищо. Как може да ти пука какво мислят?

— Ама те всичките не ме харесват. Всички в училището. Всички в града.

— Всички в този град — натъртих. — Не всички навсякъде. Отиди в Калифорния или в Мисисипи, или пък във Франция. Никой там дори не е чувал за теб и което е по-важно, никой не е чувал за загубеняците, които движат това място тук.

Ченето й буквално увисна. Нима това никога не й беше хрумвало? Да не би да мислеше, че трябва да остане тук завинаги?

— Просто да отида… някъде другаде? — Имах чувството, че мога да чуя свистенето на мозъка й, превключил на високи обороти.

— Отиди където и да е другаде.

Лицето й се изопна.

— Как? За това трябват пари.

Замислих се.

— Има два начина. Единият вариант е да се захванеш с каквато работа успееш да си намериш. Работи в „Хоум Депо“. Стани чистачка. Започни работа в погребална агенция. Каквото и да е. После спести достатъчно, за да си купиш еднопосочен автобусен билет до някое място и да имаш пари за храна поне за една седмица. След това се мятай на автобуса. Или пък…

Тя зачака.