Читать «Вечен живот» онлайн - страница 150

Обърнах се към Дрей:

— Какво е това място? Очарователно старомодно градче, останало извън времето? Не сте ли чували за чудесата на модернизацията бе, хора?

Начервените й с тъмно червило устни се извиха в крива усмивка, докато се настанявахме в едно сепаре. Пластмасовите седалки бяха хлъзгави под обутия ми в кадифени панталони задник.

— Общо взето — каза тя. — Минус очарованието.

Сервитьорката дойде при нас. Беше спретната блондинка, която изглеждаше горе-долу на годините на Дрей и всъщност май я познаваше. Дрей я огледа преценяващо, което явно смути момичето.

— Млечен шейк с шоколад — поръча Дрей.

— Как е кафето тук? — попитах. — По скалата от едно до десет. Ама честно.

Сервитьорката ме погледна изненадано, после се изчерви. Погледна през рамо към готвача в кухнята и прошепна:

— Не си го поръчвай. Оплесках нещата и сложих прекалено много лъжици с кафе в машината. Получи се страшна мътилка. Трима клиенти вече го върнаха.

— Охо, звучи точно като моята представа за добро кафе — възкликнах. — Давай го насам.

— Наистина ли?

— Да. Отчаяно, ама наистина отчаяно се нуждая от малко кофеин.

Сервитьорката, която според баджа с името й се казваше Кими (честно, не си измислям), ме дари с очарователна усмивка, която за момент я превърна в истинска красавица.

— Ей сега се връщам.

— Разпръскваш слънчева светлина, където и да отидеш — отбеляза Дрей.

— Такава съм си — съгласих се мрачно. — Аз съм едно шибано коледно елфче.

Дрей седна странично, опря гръб в стената и качи крака върху седалката. Изглеждаше дори по-дистанцирана от обикновено, бледа и болнава на вид под тежкия си грим.

— Защо все още си в този град? — попита ме тя.

Въздъхнах. Това беше добър въпрос. Трябваше да се съсредоточа върху настоящето.

— Аз се опитвам да… в момента съм на лечение. — Или поне бях. В момента просто се намирах под въздействието на тежък психически шок и не знаех къде другаде да отида.

— Нещо като „Дванайсетте стъпки“?

— Да. Ама по-гадно. Работата ми в дрогерията е част от това лечение.

— Ясно. Аз пък си мислех, че удовлетворяването на фармацевтичните нужди на хората е твоя страст.

Кими донесе шейка на Дрей, който изглеждаше чудесно, както и моето кафе, което също изглеждаше чудесно по свой собствен гъст и лепкав начин.

— Не е нужно да го пиеш, ако не искаш — прошепна ми Кими.

— Добре — прошепнах в отговор. Когато се отдалечи, попитах. — Тя ходи ли на училище?

— В града има само една гимназия — отговори ми Дрей, след като отпи здрава глътка от млечния си шейк. — Вече не ходя там.

— И какво правиш тогава?

Сега, когато всичко в мен крещеше просто да се свия в черупката си, аз се насилвах да бъда тук, да контактувам с околния свят, да разговарям с това момиче. Усещането беше… хубаво. Радвах се, че съм тук.