Читать «Вечен живот» онлайн - страница 149

Той рязко вдигна глава и познатият огън се върна в очите му.

— Въпреки факта, че се отнасяш с нея като с вмирисан боклук, тя е умна! Един Бог знае защо, но тя наистина обича това място. И след като ритнеш камбаната, тя ще превърне магазина в това, което би трябвало да бъде, ще спечели един тон пари и ще се смее над гроба ти!

Добре де, може би малко прекалих. Старият Мак изглеждаше като треснат с мокър парцал, а аз се престорих, че изучавам внимателно списъка със съставките на едно шише със сироп за кашлица „Триаминик“.

— Тя мрази това място. — Гласът му беше дрезгав и натежал от горчивина.

— Тя мрази да се отнасят с нея като с отрепка — поправих го. — Тя помни времената, когато дрогерията е процъфтявала. Всичките реорганизации бяха нейна идея.

— Тя никога няма да процъфтява отново — старият Мак стовари каталога върху щанда.

— Да бе, знам, фабриката е била затворена, страшна драма — казах по обичайния си загрижен и деликатен начин. — Тук все още живеят хора и те имат нужда от боклуците, които им продаваш. Искам да кажа, че най-близкият магазин „Уолгрийнс“ е чак на магистралата. Хората биха могли да идват тук, да подпомагат местната икономика и да пестят бензин! — Това беше толкова блестящ нов поглед върху нещата от маркетингова гледна точка, че направо не можех да повярвам.

Превъзбудена, аз се обърнах към стария Мак, готова да обсъдим разкриващите се пред нас възможности.

Той присви очи.

— Забрави! И се връщай на работа! Трябва да ти удържа от надницата тези десет минути празни приказки!

— Знаеш, че съм прааааваааа — изтананиках му аз.

Той изсумтя.

Връзката между нас наистина разцъфтяваше. А животът ми продължаваше напред въпреки всичко. Аз все още бях тук и все още си живеех живота след всичко, което бях осъзнала снощи.

По някаква причина Мериуедър не се появи в четири, но старият Мак не изглеждаше изненадан или притеснен. Така че приключих със смяната си, както обикновено, вече ужасена от мисълта, че ще трябва да се прибера и най-вероятно да налетя на Рейн. Докато вървях към колата си, видях Дрей да се мотае пред някаква изоставена сграда, в която някога се бе помещавала закусвалня на „Дънкин Донътс“. Тя ме видя, но не реагира. Влязох в разнебитената бракма, която минаваше за мой автомобил, запалих двигателя, след което направих широк обратен завой и отбих пред Дрей. Смъкнах прозореца откъм страната на пътника.

— Искаш ли да пием кафе? Имах отвратителен ден — казах, без дори да я поглеждам. — Всъщност последните ми няколко дни бяха отвратителни.

Дрей се поколеба за секунда, след което се приближи и отвори вратата. Опитах да прикрия триумфалното си изражение. Тя се качи и затръшна вратата, а аз подкарах към една близка закусвалня, наречена „При лелчето Лу“. Никога не бях ходила там — така и не бях преодоляла травмиращото си преживяване в „При Силвия“ — и когато влязох вътре, се почувствах, все едно съм се пренесла обратно в петдесетте години на миналия век. Също като в „При Макинтайър“ времето тук изглеждаше спряло, въпреки че мястото беше чисто и на пръв поглед не се забелязваше нищо счупено.