Читать «Вечен живот» онлайн - страница 148

Започнах да се оглеждам из магазина, вкопчена с мрачно настървение в настоящето. Сега мястото определено изглеждаше по-добре. Беше по-чисто, по-светло и както вече казах, по-добре подредено. Нека не се лъжем обаче, дрогерията продължаваше да изглежда отвратително. По стените имаше петна и дупки от пирони, лампите бяха същински антики, а линолеумът на пода беше стар и протъркан.

— Какво правиш? — изръмжа старият Мак и аз подскочих. — Не ти плащам, за да се мотаеш наоколо и да си фантазираш.

Беше се изправил на три метра от мен, а рунтавите му вежди се бяха сключили във формата на една особено гневна буква „V“ над враждебните очи.

— Трябва да поръчаш някакви хомеопатични неща — отвърнах дръзко. След снощи старият Мак трябваше да положи значително повече усилия, ако искаше да ме впечатли. — Както и дамски ръкавици без пръсти или нещо подобно. Всъщност може да има едно малко рафтче, заделено за различни видове ръкавици. Освен това в ъгъла имаш място за чували със сол, нали се сещаш, онова нещо, което хората сипват по тротоарите, за да не се пребият.

Той ме гледаше, все едно му говорех на чужд език.

Взех един от хилядите каталози, които пристигаха всяка седмица и го размахах пред него.

— Виж всичките тези стоки! Това са нещата, които хората купуват през този сезон, дори и хората в това забравено от Бога градче. Днес трима човека ме питаха дали имаме хомеопатични лекарства за простуда. Снегът ще падне всеки момент. Клиентите трябва да влязат, за да си купят, примерно, балсам за устни, да видят чувалите със сол и да си помислят: „Супер! Трябва да метна един такъв в колата си“.

Устата му беше леко отворена, все едно нямаше представа как да разговаря с някого, който не се страхуваше от него:

— На теб пък какво ти пука? — изръмжа най-накрая. — Ти си тук само временно! Това не е твоят магазин! Моят прадядо е отворил тази дрогерия! Дядо ми я е управлявал, после баща ми и сега аз! И синът ми… — внезапно върху лицето му се изписа отчаяние, ужас. Сякаш току-що си бе спомнил, че има само дъщеря. Той преглътна и се поправи. — Ако имах син, той щеше да я управлява след мен.

Огънят в него обаче бе угаснал, сега Макинтайър изглеждаше опустошен и състарен.

Най-сетне схванах.

— Ти си имал син?

Старият Мак кимна мрачно.

— И той е починал заедно със съпругата ти?

През лицето му премина сянка и той кимна отново.

— Съжалявам — промълвих. — Знам колко е трудно да загубиш някого. — Самата аз бях загубила толкова много хора. Замълчах, чудейки се дали да кажа още нещо. Да, трябваше да кажа още нещо! Той трябваше да остави миналото зад гърба си и да заживее в настоящето. Постарах се гласът ми да прозвучи твърдо. — Обаче не трябва да забравяш, че все още имаш Мериуедър, старче.