Читать «Вечен живот» онлайн - страница 141

Туп! Изпищях, когато нещо голямо се стовари на земята пред краката ми и издраска лицето ми. Отстъпих назад, притиснала длан към бузата си, докато мозъкът ми трескаво анализираше ситуацията. Голямото нещо беше бала сено, към шейсет килограма.

От сеновала над мен се подаде някакъв силует.

— Опита се да ме убиеш! — креснах, докато топлата кръв се стичаше по бузата ми. — Затова ли бе всичко? Примами ме тук, за да…

— Не, не съм се опитвал — заяви Рейн. — Не знаех, че си тук. — Той замълча за момент. — Добре ли си?

— Опита се да ме убиеш!

Е, определено нямаше да е най-странното нещо, което ми се е случило в последно време.

— Разбира се, че не съм се опитвал да те убия — каза той раздразнено. — Нямах представа, че си долу. Бях убеден, че ще се мотаеш още поне двайсет минути. Повтарям въпроса си: добре ли си, да или не?

— Не, не съм добре! — сопнах се аз. — Хвърли това чудо директно върху мен!

— Ако беше паднало директно върху теб, в момента нямаше да стоиш там и да се заяждаш с мен — изтъкна той.

Намирахме се в по-малкия обор, където живееха шестте коня на Ривър. Тук бяха прибрани още сенокосачката и купчина инструменти в единия ъгъл. Балите слама се намираха в сеновала отгоре, така че човек да може да ги хвърли по средата, между отделенията за конете. Обикновено балите се разпадаха при падането, така че беше по-лесно сламата да се загребе с вила и да се мята в хранилките.

Конете пръхтяха тихо, докато крачех покрай отделенията им към стълбата в края на конюшнята. Някои от тях спяха, така че се опитах да вървя по-тихо. С нежелание се покатерих в сеновала, където ме чакаше Рейн. На стената до него беше окачена малка лампа с батерии.

— Вече хвърлих долу три — каза ми той. — Ще се оправиш с останалите.

Изглеждаше висок и могъщ в сумрака, а в гласа му все още се долавяше гняв. Не исках да се приближавам до него, но идеята да се държа като пъзла ми се виждаше непоносима, така че тръгнах напред, без да му обръщам внимание. На практика от мига, в който се бяхме видели за първи път, двамата с него бяхме в непрестанен конфликт и фактът, че той беше идеалът ми за мъж, само ме вбесяваше допълнително. Сега внезапно аз му изглеждах позната със светлата си коса. Как? Защо?

Смело, в опит да се държа като Жената чудо от комиксите, смъкнах якето и пуловера си и ги хвърлих върху купчината с бали. Все още бях облечена в блуза с дълги ръкави и пуловер и разбира се, шалът бе омотан плътно около шията ми. Откакто бях доловила нечии мисли по време на груповата медитация, включващи целуване на шия, бях спохождана от опасни мисли за устните на Рейн върху моята. Поне в моментите, когато не му бях бясна.

Така или иначе, въздухът тук горе беше топъл и сладникав заради миризмата на слама. Прахолякът погъделичка носа ми и аз го потърках с ръка.

— Хубаво — казах кратко. — Ти слез долу и започни да пълниш хранилките.

Беше забавно да му давам заповеди. Въпреки че имах желание да му заповядвам коренно различни неща.

Рейн си пое дъх, сякаш се канеше да спори с мен, а после бутна лампата, за да освети по-добре лицето ми. Смръщи вежди и хвана брадичката ми. Пробвах да се отдръпна, но захватът му бе здрав.