Читать «Вечен живот» онлайн - страница 139

Сънят ми беше дълбок и лишен от сънища благодарение на чайовете, които Ривър ми приготвяше преди лягане.

Една нощ усетих как някой ме хвана за рамото и ме разтърси силно. Събудих се на мига и се изправих рязко, отворила уста, за да изпищя… когато Рейн ми каза:

— Тихо! Внимавай да не събудиш някого!

Сграбчих ръката му с двете свои и пробвах да го ухапя.

— Престани! — каза той раздразнено. Раздразнението не беше равносилно на варварска кръвожадност, така че наистина престанах и преместих очи от него към вратата. Усетих се, че напълно съм забравила заклинанието си за заключване. Забравях го вече за втори или трети път. Бях пълна идиотка.

Отблъснах ръката му и се присвих назад, припомняйки си за тъмните заклинания в стаята ми, за спомена си с мародера от онази нощ, както и за това, че някой в тази къща ме мразеше и ми желаеше злото… После обаче се сетих, че ако беше искал да ме нарани, щеше да го направи, докато спях, а не да ме буди преди това.

— Какво искаш? — попитах в опит да прозвуча властно и гневно.

— Според дъската със задачите ни е трябвало да дадеш сено на конете?- прошепна той.

Примигнах;

— Е, и?

— Не си го направила.

Вратата на стаята ми все още беше отворена. Дали щях да успея да се промуша покрай него и да я достигна, ако се наложеше? Най-вероятно не. Какво, за бога, правеше той?

— Предполагам, че съм забравила. Солис ме е натоварил с допълнителни задачи. Ще го направя на сутринта.

— Трябваше да го направиш след вечеря — настоя той.

— Добре, господин Трудов Надзорник — вече наистина бях ядосана, а страхът ми се бе изпарил. — Ще го направя утре. Сега чупката.

— Ще го направиш сега! Утре по зазоряване трябва да нахраня конете и да почистя обора, така че сламата трябва да бъде в хранилките. Нямам намерение да върша и твоята работа наред с моята. Така че ставай от леглото и си изпълни задълженията.

Направо не можех да повярвам на ушите си. След всичко, което бях преживяла, той ме тормозеше посред нощ, задето не си спазвах графика? Беше дошъл в стаята ми? Промърморих нещо, което започваше с „Начу“ и завършваше със „си го“.

Той ме изгледа ядосано, стиснал юмруци.

— Ставай веднага!

— Какво, по дяволите, ти става? — просъсках. — Махай се оттук! Ще го свърша утре!

— Утре по зазоряване трябва да доиш кравите. Ще станеш ли с час по-рано, за да свалиш сено от сеновала?

Гледах го с искрена омраза.

— Майната му на сеното! Ти си го сваляй, дяволите да те вземат! А сега се махай от стаята ми, задник такъв!

Той не ме беше поглеждал и не ми бе проговарял вече повече от седмица, а сега идваше в стаята ми, за да ми ръмжи посред нощ? Явно беше изперкал напълно.

Следващото му действие ме хвърли в пълен шок. Той ме хвана за глезена и започна да ме дърпа от леглото. Съвсем естествено аз го изритах с другия си крак. Стъпалото ми се заби в центъра на широкия му, твърд като скала гръден кош. Рейн залитна назад към малкия ми гардероб.