Читать «Вечен живот» онлайн - страница 137

— Скъпа моя — каза Ривър, докато галеше косата ми. — Дори не мога да си представя…

— Не можеш — успях да произнеса дрезгаво.

— Настасия — обърна се към мен Солис. В гласа му се долавяше загриженост. — Опасявам се, че никой не би могъл да доживее до нашите години, без животът да го е наранил по някакъв начин. Всеки от нас има своята ужасяваща история. Или пък две истории, или пет, или двайсет. Всеки от хората тук е достигнал до дъното по някаква причина, преживял е нещо непоносимо, видял е неща, каквито никой човек не бива да вижда. И тези спомени остават с нас завинаги, носим ги със себе си векове. Ти не си сама и не си най-злочестият и обгърнат в мрак аефрелифен на тази планета.

Думите му достигаха до ушите ми, но не и до мозъка.

— Помисли колко по-тежки са нещата за тези, които действително са извършили подобни зверства — каза Ривър. Гласът й звучеше някак далечен, а самата тя бе изгубена сред собствените си спомени. — Далеч по-тежки, отколкото за жертвата, а повярвай ми, аз знам колко е тежко да бъдеш жертва. Неизбежното осъзнаване на случилото се е дори по-кошмарно, когато знаеш, че ти си го извършил. И трябва да живееш с това… — Гласът й заглъхна сред вихрушката на мислите ми.

Стигнахме при къщата, докато слънцето зад нас бързо потъваше отвъд хоризонта. Вътре ухаеше на готвено, на паркетин и на зелените клонки, подготвени за коледната украса на къщата. Исках да легна върху твърдото си легло и да не стана никога повече.

Ривър и Солис ме изпратиха до стаята ми и изчакаха, докато отворя вратата и вляза.

— Ще дойдеш ли после да хапнеш? — попита Ривър с приятния си мелодичен глас. — Или да ти донеса нещо тук?

Гледах я неразбиращо, все едно ми говореше на някакъв чужд език.

— Ще ти донеса нещо — реши тя, а аз мълчаливо затворих вратата.

Никой не знае, казах си наум. Никога не бях казвала на никого и никой никога нямаше да научи. Аз бях единствената оцеляла, която бе видяла как майка й и брат й убиха човек, как главата на баща й се търкаляше по пода. Аз бях единственият човек, който знаеше, че съм последната от бащиния ми род и че неговата магика е погребана нейде дълбоко в мен. Докато нещата стояха по този начин, никой нямаше да ме преследва, никой нямаше да се опита да ми отнеме силата. Това беше моята тайна.

Двайсет и пета глава

Някак успях да продължа с обичайния си ритъм на живот. Ежедневните задачи придаваха усещане за смисъл и структура на ежедневието ми — знаех къде трябва да бъда и какво трябва да правя във всеки един момент. Можех да се справям със задълженията си, без да влагам много мисъл в тях: метене на листа от верандите, почистване на печката, носене на дърва, засяване на зимна ръж в кухненската градина. Движенията ми бяха механични, а всички ми се струваха извънредно мили в отношението си към мен, като се изключат Нел и Рейн, които ме избягваха.