Читать «Вечен живот» онлайн - страница 136

В другия край на полето се издигаше висок, дебел жив плет, отвъд който се намираше кошарата. Изтичах до него и минах от другата му страна, за да се скрия от погледите на всички. Бях останала без дъх, но все още ми беше адски студено, а сърцето блъскаше в ушите ми като барабан. Краката ми най-сетне поддадоха и аз се стоварих на колене върху студената земя. Треперех. Никога вече нямаше да почувствам топлина. Стиснах очи в отчаян опит да прогоня картините от онази нощ, както бях правила толкова много пъти досега. Те бяха жигосани в спомените ми, не просто образи, а пълнокръвни кошмарни видения, атакуващи всичките ми сетива. Острият пукот на огъня, медната миризма на кръв, ужасната воня на горящите черги, крясъците на нашествениците, писъците на слугите. Безжизнените очи на баща ми. Оголените мускули на един одран мъж.

Свих се на кълбо до плета, забила пръсти в пръстта, обгърната от толкова сурова, изгаряща болка, че усещах как разсъдъкът ме напуска. Гърлото ми се стегна рязко, носът ми започна да тече, очите ми пламнаха и в един миг установих, че ридая неудържимо, а сълзите се стичат по бузите ми. Плачех така, както не бях успяла да плача тогава. Мислех, че никога няма да успея да спра.

Не знам колко време останах легнала на една страна, хлипаща и с вкочанено лице там, където вятърът докосваше следите от сълзи. Държах очите си широко отворени, за да не виждам нищо друго освен листата и небето, някой случаен ястреб, който прелиташе над мен, и тежките облаци, носещи се от югозапад. Болезнени хрипове раздираха гърдите ми, а аз не спирах да се питам как бях оцеляла след онази нощ, не просто физически, но и емоционално.

Просто бях изключила емоциите си. Не всичките наведнъж, а бавно, една по една, в продължение на десетилетия. По времето, когато бях на петдесет, черупката, с която се бях обградила, вече беше непробиваема.

В някакъв момент хлиповете ми намаляха и се превърнаха в спазматични дихания.

Скоро след това чух гласове и видях две тъмни фигури да крачат към мен.

— Ето я — извика някой и фигурите ускориха ход.

Ривър коленичи на земята до мен и отметна кичур мокра коса от лицето ми.

— Бедното ми дете — промълви тя. — Толкова съжалявам, мила моя. Моля те, ела… ела вътре, за да се стоплиш. — Очите ми бавно се фокусираха върху лицето й. Възможно ли беше да знае? Нямаше как. Никой не би могъл да знае. Аз бях единствената оцеляла. — Настасия. Сега ти си тук; вече не си там. Разбираш ли ме? — Гледаше ме право в очите. Извади мека бяла кърпичка от джоба си и подсуши лицето ми.

Солис също коленичи и ме зави с якето ми. Усещането от внезапната топлина, която ме обгърна, бе шокиращо. Те ме чакаха търпеливо, коленичили сред студената трева, а Ривър държеше вкочанената ми ръка. Исках да лежа тук завинаги, да се оставя на листата да ме покрият и бавно да ме погребат. После, без да знам защо, си представих Рейн, Рейн от настоящето, надвесен над мен с мрачно изражение и кръстосал ръце пред гърдите си, докато вятърът роши косата му.

Бавно, защото всеки дъх ми причиняваше болка, аз се надигнах и се изправих на треперещите си крака. Кипящият във вените ми адреналин си бе отишъл, оставяйки ме изтощена и празна. Ривър и Солис ми помогнаха да мушна ръце в ръкавите на якето си, сякаш бях дете. Чувствах върху плещите си тежестта на хиляди години.