Читать «Вечен живот» онлайн - страница 134

Солис не каза нищо, така че продължих да гледам, съсредоточена върху заклинанието. Образът започна да се избистря: това бях аз, изглеждах щастлива и държах в ръце бебе, което не познавах. Изглеждах неестествено нормална, като обикновен човек. Картината се замъгли и избледня, после бе заменена от нова: горящ замък. За части от секундата зърнах труп. Някакво момиче лежеше върху каменния под, разтворило широко невиждащите си тъмни очи. Русите му коси бяха мокри от кръвта, която бавно се разпростираше в локва край тялото. Можех ясно да видя разстоянието между главата и шията му.

„Не! Не!“, изпищях в ума си. Времето се завихри край мен и изведнъж се озовах отново насред онази нощ. Нощта на ужаса, когато мама ни беше събудила и ни бе отвела в кабинета на татко. Слушахме гръмовния тътен на тарана, блъскащ по портите. Надушвахме пушека от двора на замъка, където домовете на слугите ни и оборите бяха обхванати от пламъци. Чувахме отчаяното цвилене на конете и крясъците на мъжете.

Майка ми държеше амулета си и пееше. Никога не бях чувала тази песен, но обожавах мелодичния й глас. Тя пееше в деня на пролетното равноденствие, за да приветства завръщащото се плодородие на майката земя. Пееше в дните на слънцестоенето, възхвалявайки баланса в годишното колело на живота. Пееше на селяните, когато бяха ранени или преживяваха тежко раждане. Тази песен обаче беше различна, в нея се долавяше мрак, някакъв пулсиращ дисхармоничен тон, който постепенно започваше да доминира в мелодията.

Чернотата ни обгръщаше. Петимата стояхме там и я наблюдавахме с разширени очи. Зигмундур и Тинна имаха сериозни изражения, но не изглеждаха шокирани. Ченетата на нас тримата, по-малките, обаче бяха увиснали.

Портите на замъка се разбиха с трясък под нас. Парливият дим се процеждаше през тесните прозорци и изгаряше носовете ни. Сега гласът на майка ми беше обсебващ и ужасяващ, гръмък, мрачен и могъщ. Светлината в стаята сякаш бе започнала да избледнява и не можехме да видим нищо освен лицето на майка ми, странно бледо и плашещо, непознато.

Нашествениците започнаха да блъскат по вратата на кабинета. Тя бе дебела пет сантиметра, с желязна ключалка. Гредата, с която бе залостена, беше дебела още пет сантиметра.

Майка ми замлъкна за миг и погледна към най-големия ми брат:

— Помниш ли, Зигмундур? — произнесе тя с глас, който изобщо не приличаше на нейния. Бях изплашена, стисках ръката на Ейдис и плачех, а Хаакон се бе вкопчил в мен и полагаше усилия да не заплаче, защото вече беше голям, седемгодишен мъж. — Помниш какво ти казах, нали?

Брат ми кимна мрачно, стиснал меча си с две ръце.

— Ще го сторя, модир — каза той.

Стаята се разтресе при поредния удар на тарана по вратата. Крехките стъклени сфери паднаха от каменната полица над камината. Единствената факла в стаята примигваше, а пламъкът й танцуваше лудешки.

Тогава едновременно се случиха две неща.

Видях цялата сцена от височината си на десетгодишно хлапе. Усетих как платът от нощничката на Ейдис, в която се бях вкопчила, се разкъсва в истеричната ми хватка. Аз бях дъщерята на Улфур, на вълка, и трябваше да бъда силна и смела. Мечът обаче бе паднал от вцепенената ми ръка и единственото, на което бях способна, беше да наблюдавам майка си.