Читать «Вечен живот» онлайн - страница 131
Кейт Тиърнан
— О, да — озъбих му се. Вдигнах мокрите си, покрити със сапун ръце с черни изпочупени нокти и кожа, зачервена от горещата вода, и ги прокарах през немитата си коса. Докато Рейн ме зяпаше, ги плъзнах надолу по мърлявата си мокра тениска, по-голяма с два номера. — Кой би могъл да устои на това? Всеки мъж си мечтае за подобно момиче. — За частица от секундата мога да се закълна, че зърнах някакъв див проблясък в очите на Рейн, видях истински копнеж в погледа му. Имах точно миг, за да си помисля — опа! — и проблясъкът бе изчезнал, а аз не бях сигурна какво съм видяла. Погледът и гласът ми станаха още по-груби. — О, почакай, не съм, нали? Имам труден характер, прекалено съм взискателна, невярна съм, избухвам лесно и на всичкото отгоре съм егоцентричка! Така че ми се махай от очите, докато още можеш, кретен такъв! — Вече крещях и искрено се надявах, че никой няма да дойде, за да провери какво става.
Рейн дишаше тежко и част от мен се зачуди дали ще ме замери с нещо, или ще дойде, за да ме удари, но той овладя гнева си. С каменно лице мина внимателно по чистата половина от пода, по чорапи, носейки ботушите си в ръка. Бутна вратата и излезе, без да каже нищо повече и без да ме погледне.
Треперех от притока на адреналин, напълно изгубила самоконтрол. Нямах представа какво се бе случило току-що. Аз почти никога не повишавах тон при спор с някого — нямаше нещо, за което да ми пука толкова, че да си струва да крещя заради него. Рейн обаче наистина, ама наистина ме бе изкарал извън кожата ми. Може би аз също наистина, ама наистина го бях изкарала от неговата. Между нас имаше нещо неназовано, най-вероятно нещо зло. Само дето не можех да определя какво е.
Това, което наистина, ама наистина исках в момента, беше питие. Една здрава глътка от нещо, може би уиски с малко лед. Можех да усетя вкуса му в устата си, огъня по гърлото ми, когато преглъщах. Така постъпвах, когато бях разстроена. Напивах се или нещо от сорта. Излизах и си намирах някого, с когото да се разсея. За да не ми се налага да чувствам нищо.
В тази къща нямаше твърд алкохол, а мисълта да избягам оттук сама в мрака изваждаше на преден план страховете ми. Също така нямаше никого, с когото да се разсея — всички най-вероятно вече спяха, пък и никой нямаше желание да се разсейва с мен, така или иначе.
Бях останала сама със себе си. Чувствах се като отворена рана, изпълнена с болка.
Тази вечер се качих в стаята си толкова късно, че обичайният ми чай за преди лягане отдавна беше изстинал, а върху него се бе образувала тънка коричка. Не го докоснах — просто хвърлих ризата си на пода и се стоварих върху леглото, твърде уморена, за да мога дори да заплача.
