Читать «Вечен живот» онлайн - страница 129

И го правех.

Полагах усилия, за да не се забавлявам, докато гледах как трупаната с месеци мръсотия се отмива и бледите цветове на камъните се разкриваха пред очите ми под досега на насапунисаната ми четка.

— Тъп, шибан, твърд, шибан, тъп камък — нареждах тихичко. — Дали ако бяха сложили линолеум, това щеше да им убие прелестната селяндурска атмосфера? Не. Можеха да си вземат поне една шибана бърсалка за подове. Но неее. Трябва да търкам с трижди проклета и съвсем автентична шибана четка.

Продължавах с коментари в същото интелектуално русло, когато чух задната врата да се отваря и затваря. В последно време бях доста по-бдителна, така че приседнах на пети и се заслушах. Между задната врата и кухнята имаше дълго антре с гардероби покрай стените и място за кухненска посуда, която не се използваше твърде често. Чух как някой изтръсква обувките си от снега, а после и шумолене на палта.

После долових и гласовете. Мъжки и женски. Кой ли беше това?

Изправих се бавно и безшумно, след което взех един от дългите кухненски ножове от магнитната му стойка на стената. Беше дълъг петдесетина сантиметра и адски остър. Нямаше да ми помогне, ако някой използваше магика върху мен, но поне ме накара да се почувствам по-добре. Коленичих отново, плъзнах ножа под един от ниските шкафове и се заслушах.

Затворих очи и издишах много бавно. Дишането ми стана по-бавно и по-плитко. Започнах да долавям звуците по-ясно.

— Можеш! — настоя разпалено жената.

— Не — каза мъжът.

— Можеш! — повтори жената. Спонтанно, сякаш бях усетила някаква специфична миризма във въздуха, разпознах на кого принадлежат гласовете. Това бяха Нел и Рейн. Тя искаше нещо от него, а той й отказваше с безчувствена студенина. В гласа му обаче се долавяше някакво колебание. Тя го усещаше и продължаваше да го притиска.

Слушах с приведена на една страна глава, също като във филмите. Двамата се бяха вкопчили в словесната си схватка. Това, за което говореха, се отнасяше за тях, а не за някого другиго, като например за мърлявата ви разказвачка. Така че, поне доколкото можех да преценя, Нел не молеше Рейн да ме убие.

Гласовете им затихнаха, но аз можех да почувствам копнежа й, молбата й, която не трябваше да изглежда като молба. Беше близо до точката, в която щеше да се пречупи.

Усещам ги тези работи, а? Но всъщност кой от нас не е имал мъчителен разговор с някого, който не споделя любовта му? Разговор, проведен шепнешком, за да не го чуе никой друг.

Отворих очи, потопих четката си в кофата със сапунена вода и пробвах да информирам достатъчно ясно влюбените гълъбчета за присъствието си, за да не ги поставям в неловка ситуация. Отворих уста и запях с цяло гърло:

— Пооолюшвай се леееко, красииива кареееетооооо. Ела, за да ме отвееедеш у домааааа…

Тишина.

— Пооолюшвай се леееко… — започнах отново и в този момент Нел се появи на вратата. Лицето й на английска девица бе зачервено от гняв. Тя ме стрелна с очи и видя какво правех. Беше облечена очарователно, с бели ботуши, украсени с кожа, тесни дънки, късо пуловерче с цвят на слонова кост и шикозна кадифена лента през челото.